НЕЩАСТИЕ ИЛИ БЛАГОСЛОВИЯ

Нещо ценно, което исках да споделя щото човек никога не знае кое е за добро и кое е за зло. Всичко се обръща, всичко се движи.

В едно село живял старец, много беден, но дори и най-богатите му завиждали, тъй като имал великолепен черен кон. Те му предлагали невиждана цена за коня, но старецът винаги казвал:
— Този кон — не е моя собственост. Той е личност. Как мога да продам една личност, да продам своя приятел?
Старецът дори и беден, не продавал коня.

Веднъж намерил конюшнята празна. Събрало се цялото село и хората казали:
— Ти стари глупако! Знаехме се, че рано или късно този кон ще изчезне. Защо не го продаде? Ето ти сега нещастие.
— Не отивайте твърде далече в твърденията си. Просто кажете, че конят го няма на своето място, — отговорил им старецът. Това е факта, всичко останало са предположения. Нещастие или благословия, не мога да кажа, тъй като това е само фрагмент от цялата картина. Кой знае какво още може да се случи?
Хората му се присмели. Винаги знаели, че е малко чалнат.

След 15 дена, съвсем неочаквано, конят се върнал. Той не бил откраднат, а просто обикалял на воля. Нещо повече, връщайки се, той довел със себе си една дузина диви коне. Тогава хората отново се събрали и казали:
— Оказа се прав. Това не било нещастие, а благословия.
— Отново отивате твърде далече. Просто кажете, че коня се е върнал. Кой може да знае благословия ли е това или не? — спокойно отговорил старецът. — Това е само фрагмент от цялата картина. Как може прочитайки една дума от изречението да съдите за неговия смисъл?
Този път хората не говорили много, но вътрешно решили, че не е прав: та това били дванадесет прекрасни коня!

Старецът имал един-едничък син, който започнал да обяздва конете. Една седмица, след като се заел със задачата паднал и си счупил краката. Хората отново се събрали и рекли:
— Ти отново доказа своята правота! Това било нещастие. Твоя единствен син стана инвалид, в твоята преклонна възраст той бе твоята единствена опора. Сега си още по-беден от преди.
— Вие не можете да не съдите, за кой ли път отивате твърде далече в съжденията си. Кажете само, че си е счупил краката. Никой не знае, нещастие ли е или благословия. Животът минава поетапно, и не ни е дадено да знаем цялата история на събитията.

Случило се така, че след няколко седмици страната влязла във война и всичките младежи отишли на бойното поле. Останал само синът на стареца, защото бил инвалид. Цялото село стенело и плакало, тъй като знаели, че войната е много тежка и повечето от младежите няма да се върнат. Те дошли при стареца и казали:
— Прав беше, стари човече, сега е очевидно, че това е било благословия. Синът ти може да е инвалид, но е жив и е с теб. А нашите синове си заминаха завинаги.

Старецът отново казал:
— Продължавате да съдите. Никой не знае! Единствено кажете, че вашите синове са годни за армията, а моя не е. Само Бог знае нещастие ли е това или благословия.
Докато съдите, не растете и не се развивате, тъй като вашия ум тъпче на едно място, това негово състояние се превръща във ваша зона на комфорт. А процесът на развитие е постоянно напускане зоната на комфорт, затова човек се подхлъзва избирайки по-лесното. В действителност, нашето движение никога не свършва. Един етап завършва, друг започва, една врата се затваря, друга се отваря. Достигайки върха, пред нас се появява нов, още по-висок връх. Животът е едно безкрайно пътешествие!

Източник: allatra.bg