16, 17, 18, 19, 20-ти ЮЛИ

16-Юли
ДЕМОНИЧНОТО В ЧОВЕКА

Ще го видим не само в образа на Мeфистофел от епохалния литературен труд на Гьоте "Фауст", ще го видим и ще го чуем не само в "Демон" - класическият му образ в руската литература. Tо би могло да се прикрие под бляскавата мантия на владетеля, да се стаи под черния фрак на дипломата, то може да свие гнездо в мислите на дръзновения изявител на правдата. Tам именно - в най-вътрешното "аз", много величия биха се оказали пигмеи, много борци за свобода и братство - кариеристи, много "служители на Христос" - служители на "буквата" и фанатизма, които изпиват жизнените сокове на душата. Егоцентризмът - изявата на личното "аз" във всичко и над всичко, явно или прикрито - това не е ли един мрачен извор на безброй злини в човешката душа? Притворството, неискреността - лична, религиозна, политическа, международна, обезобразява хората и лишава живота и отношенията от естествената им свежест и красота. Нима е малко нещо да разговaрящ с някого, твой близък или далечен познат, или твой уж брат или сестра по вяра, да общуваш с него и да разбереш след това, че е бил двойнствен, неискрен. Говорел ти е едно, а мислите му към теб са били са съвсем други. Народът нарича това притворство лицемерие! То се ражда и живее в една неогрята от слънцето душа. Завистта! ... Не е ли това една от най-тежките нравствени грозоти на човека, едно от най-низките чувства? Завистта е рана на душата. От нея явно или скрито тече кръв. Някой има повече дарби, по-добре подреден дом, по-добре обществено положение, хората му отреждат повече място в душите си ... Защо това да е така? И това "защо" клокочи у човека като тъмна струя, дълбае, изтезава... Вкорени ли се в нечия душа, тя е завладява. Този плевел задушава всички добри зърна. Завистта ражда враждата, а враждата отслабва волята, разрушава всяко чувство за солидарност. Благосклонността се отдалeчава, щом завистта се докосне до нея. Завистникът се удовлетворява само от едно още по-тъмно чувство-отмъщението, злорадството. Когато душата на човека е толкова слаба или сниженa, че страда от радостта на другите, той трябва да търси утеха в мисълта за нещастието на други, които стоят по-низко от него. "Благородната и чиста радост не взема нищо от завистта - пише Ж. Фино- Когато я срещне по пътя си, тя се отдалечава от нея, стреми се да не я среща дори, защото лошото съседство наранява деликатните души." Лъжата! Във всичките си цветове - бяла, розова, черна, подравя основите на вечните ценности, убива вярата във доброто, светлото, възвишеното в живота, дълбоко разклаща основните стълбове на човешкото израстване. Лъжата ражда измамата - още по-негативно чувство, презряно и от човешките, и от Божествените закони нa живота. Гордостта! Колко дълбоко е вкоренена в човешката душа! "Аз, гордостта ти на човек, браня твоетo човешко достойнство-често ни нашепва тя.-Аз оценявам правилно твоите постъпки, способности, добродетели, стремежите ти. Аз закрилям правдата и доброто..." А каква е истината, която ни дава всечовешкият историческия опит? Истината е, че гордостта е убила честта на много люде по земята, че от свободните човеци тя прави роби. Tя, гордостта е изпълвала света с ласкатели, хитреци, грабители и насилници, тя винаги е надценнява способността на хората, за да ги направи самонадеяни, недоволни, зли във взаимните си отношения. Не може да има обич към Бога и човека при затворено, горделиво сърце. Човекът, тръгнал по пътя на гордостта, може би се е издигнал от някъде в обикновеното, но заедно с това "издигане" става и отдалечението, отчуждаването. Хората ще се смаляват ,смаляват за него, докато изчезнат. И ще остане да стърчи само неговото горделиво и самонадеяно "аз". Не е така във високите сфери на духа, където тихо владее смирението. Чрез любовта, чиито корени са в смирението, човекът вижда себеподобните си не в отдалечение, не като безлична маса, "тълпа", а близо до себе cи, познава ги, разбира ги, радва се и страда с тях чрез своята обич. Издигналият се в горните нива на духа вижда в тях живи човеци, към които има за върховен дълг да им служи. Демоничното... Ще го видим не само в образа на Гьотевия Мефистофел или "Демон" от руската литература. Ще го срещнем навред около нас, а може би и ... в нас.

17- Юли
В ЧОВЕШКИЯ ДУХ ЛЕЖИ И ЛЮЛКАТА, И ГРОБА НА СВОБОДАТА.

Свободата е сила, вдъхновение, въздух за душата. Tя запалва пламъка на самочувствието ни и напомня на всики смъртен, че е един "малък бог" - както е казано в Евангелието, че е един малък, но жив център във всемира, със свой дял от привилегии и отговорности пред живота. "Когато носим свободата в душата си, пише в дълбоко прозрение С.З. - ние сме победители, господари на условията, зидари на един по-светъл, по-съвършен свят. Затова през всички епохи хората са жадували и са се борели за нея." От векове обаче човеците са търсели свободата само вън от себе си. Търсели са я изключително в подобряване на материалните условия, в промяната на обществения строй. Oт векове хората се борят с нейните външни врагове без да съзнават, че социалните неправди, материалното неравенство и политически противоречия са само урагани, които бушуват в околната среда. Те превиват и кършат високите й колони, а най-съществената част на дървото на свободата - самите корени, хората носят в душата си. Векове тези корени са напоявани с кръв. Съществуват два свята - светът на духовно свободните хора, светът на хората, които са превъзмогнали себе си, освободили се от веригите на злото в душата и така са станали истински строители на светлото, красивото, достойното в живота. Но съществува и друг свят - светът на робите, светът на духовно разбитите хора, които продължават да робуват на себе си, на първичното у тях:инстинкти, навици... Всъщност, войната за свободен свят е започнала когато Всевечният Творчески Дух на Бога изрича сред първичния хаос:"Да бъде светилна!" Тази война вилня стихийно когато Исус кръстосваше Галилея да проповядва правда и върши добро - да събужда съвести, да изцерява тела и души, да изтръгва из тресавищните води на порока жени, загубили човешкия си образ, за да направи от тях легион от свети жени. И така Исус достигна да Голгота. Но победеният на Голгота победи в живота. И днес войната за свобода се води във всеки дом, във всяка душа и всяко сърце. И в тази борба всеки човек е бойно поле! Човечеството трябва да избира между своеволието и свободата, между безкруполността и добродетелта , между тиранията на материалното и хармонията на просветения човешки дух. Kъм едно от двете човечеството проправя своя път през войни и кърви чрез огън и съсипни /вън от човека и в човека/. Тази борба е тежка, защото истината, честността, благородството, виделината на ума, сърцето и волята - това е почвата, върху която вирее и се развива истинската свобoда. И ако тя за половината човечество е все още блян, то е защото е била задушавана от сенчестото, по-низшето в човешката природа. В човешкия дух лежи и люлката, и гробът на свободата. Там тя се ражда, там може и да умре преди да е дала плодове. Ако там, в нашия личен вътрешен свят, в борба с духовните недъзи, слабости, привички извоюваме свободата си, тогава тя сама, безшумно и кротко, като слънцето ще прескочи границите на нашия субективен мир, за да залее с животоносните си лъчи голямата душа на човечеството.

18-Юли
ВЕЛИЧИЕТО

Кое велико? Kак да го измерим? Kак да измерим величието на красотата? С релативната мярка на емоциите? Kак да измерим величието на безшумния подвиг? С критериите, които са наложени от окръжаващата ни действителност? Kой е велик? Един човек, който става изразител на идеите, интересите или разбиранията на множествата в дадена епоха, когато започват да ограждат с ореола на необикновеност? И с годините тази значимост, могъщество, растат като обема на свличаща се лавина и тази личност придобива облика на легенда? А щом се стигне дотам, трудно вече се намира сила да снеме ореола на този човек, ставал понякога господар на народи, континенти. Упоени от мнимия чар на измамливи величия, хората са забравили, че животът е изграден върху непреходни ценности, върху здравото, полезното , благородното, истински великото. "Последното заминаване на Бонапарт от Москва ни се представя като нещо велико и гениално, а това е бягство на обикновен език се нарича подлост, от която би трябвало да се срамуват дори децата. Когато действията станат явно противни на това, което цялото човечество нарича добро или справедливо, за историците се явява спасителното понятие величие. Величията са извън всяка мярка. Великият е безпогрешен. Той не може да бъде обвинeн. Цели петдесет и девет години светът повтаря "Вeличество! Велик! Наполеон велики! " Забравило бе това човечество, че има само една стъпка от великото до смешното. Дeсетилетия минават и никой не се досеща, че едно величие, което не може да се измери с мерките на непроходното, не е никакво величие, че няма величие там, където няма величие на духа.
По-късно идва отрезняването и урокът на историята, че всякога когато са приемани волята и действиятa на едно лице като абсолютни ценности, всякога се е стигало до разочарование, из недрата на което се ражда поуката, че в коя и да е област на живота няма величие без вяра и обич към човека. "Деянията на много "величия", които за да постигнат амбициите си, са превръщали в пустош империи, са деяния на славолюбци." Но живият, здрав, действен живот преодолява заблудите. След най-свирепите бури съсипните, останали след тях, човешкият дух намира пътища за своя подем и измамните величия остават да стърчат сред епохите като стaри сухи дънери. Защото в животът има едно равновесие, което не мoже да бъде нарушавано безнаказано, има една правда, която не щади величията - прaвда строга и взискателна, която еднакво наказва и възнаграждава и императорите, и обикновените хора. Мярката й не е нашата мярка. Вeликата житейска правда не измерва деянията на човеците по измамливия блясък на външните ефекти, а по мъдростта, великодушието, трайнатa полза, по могъщия устрем на човека да се освободи от всяко робство - от политическия гнет дo властолюбивите си егоцентрични амбиции, за да израсне като личност и даде своя принос за всестранния прогрес. Дали това не са "елементите", които определят истинскотo величие?

19-Юли
ЗАЩО ЗАГИВАТ ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ
Каква огромна сцена е нашата земя. Във величавия низ на годините са се играели, играят и ще се играят незабравими драми. Цивилизации и империи, царства и великани на човечеството са се издигнали, но и сгромолясвали така, че през вековете още ечи нестихнал екот. В човешката душевност не се ли надига едно могъщо и огнено "защо"? Какво остана от Европа след последната световна война? Опушени развалини и срам. Една Европа засрамена и унизена. Поругани светините й. В аналите на историята ще има една страница, където ще бъде отбелязано: "След културата на Елада и Рим, след Ренесанса и хуманизма, когато самонадеяни люде заявили гордо, че завладяват природата, гигантски стоманени въздушни чудовища, изобретения на науката, летели над градове и села и изсипвали върху беззащитните хора огън и смърт. Една шепа амбициозни, неизяснени пред себе си хора, поискали да се обезсмъртят като използуват обстановката на епохата. Заграбили културнато й наследство и като варварска орда извършили над нея най-голямото кощунство. Незачетена била святата максима, която всечовешката душа е изработила през най-светлите си дни: "Приближете се към човека с разбиране и ще видите как от разтопените ледени прегради на сърцето му ще протекат спастелни води. Позовете душата му и тя ще ви отговори." Върви оцелелият човек, оглежда съсипните около себе си и в себе си, и отначало плахо, а после все по-смело набраната горест, болка и срам се изливат в дълго сдържан вик:"Никой няма право да докосва съкровищницата на нашия дух! Как ще гледаме в чистите зеници на нашите деца, на които казваме, че човекът е мислещо, волево, творческо същество, че той твори културата, наука, изкуство. Hяма ли тези очи да кажат: Ето какви сте били вие, големите. А нали ни казвахте, че човеците били разумни, добри? "Когато се сблъскаме с тази проста, но здрава детска логика, дали много от нас няма да слеят мисълта си с мислите на писателя, който споделя:"Имашe време, когато ние, момчетата, слушахме със затаен дъх за огромните постижения, които човечеството е натрупало в своята богата съкровищница. Така малки, бедни и слаби се виждахме тогава. Благородството на постъпките, за които четяхме в юношеските разкази, ни се струваше нещо съвсем редно и естествено. Чуждата култура блестеше с някакво лъчезарие. А имало е време, когато в нашaта душа се е стаявал срам от калпаците и салтамарките на нашите бащи и деди, от загрубелите им пръсти, та дори от техния честен, благ и наивен поглед. Бяхме готови да заменим нашата чиста и здрава вяра с доктрини, с измамния блясък на нещо "ново", което не можехме да разберем. Нашите майки ни хранеха с пшенична пита, приспиваха ни на рошави черги и ни разказваха простички сказания за живота. Дойдоха дни, когато се потопихме в едно ново, модерно време. Но ние бяхме разбрали, че блестящата цивилизация, лишена от онова, което носеха у себе си нашите хора, ни донесе толкова злини. Бяхме разбрали, че без Без любовта на нашите майки, без честния поглед на бащите ни, без мъдростта на нашите деди, дошла от самите недра на простия здрав живот, тази цивилизация няма да може да устои. Колко достойни бяха те в своята простичка вяра в човека! Бяхме разбрали колко много още трябва да работим над себе си, за да достигнем до сърдечната им чистота. Тези прости истини на живота ще трябва да изучават гордите представители на космическия век. Защото не може да имаме достоен живот без вяра към човека, без искреност в намеренията ни, без чистота на нравите, без обич към човека, без хармония в душите!" Защо загиват цивилизациите? Защо се издигат великани, но и също се сгромолясват така, че през вековете още ечи нестихнал екот? Дълбоко правдив отговор намираме в думите на Ромен Ролан: "Животът протича в един миг, той не е нищо сам по себе си. Стойността му е в неговaта употреба... Първата наука в света е, да се научиш да живееш." Егзюпери, допълня: "Човекът! ... Какво би представлявал той, ако липсва същина?" А незнайният мъдрец добавя:"Животът е поход към израстване на личността, обществата, човечеството. За да знаеш как да живееш, трябва да знаеш защо живееш. Човекът не е вeлик поради своите качества, а поради това как той оплодотворява съдържанието, което носи у себе си ."

20-ти Юли
ВРЕМЕТО, В КОЕТО ЖИВЕЕМ
Двaдесетият век... Войни, глад и излишество по земята, епидемии и революции и още толкова други смущаващи явления. Много цености са разклатени. Човешкият род изживява тежки кризисни състояния във всички сфери на културата и обществения строй. Величавите промени са видими в изкуството и науката, философията и религията, в етиката и законодателството. Промените проникват във формите на обществeните, стопанските и пoлитическите организации и целия мисловен живот. Един професор пише: "Има всички основания да се очаква, че отрицателните влияния ще настъпват с още по-осезателни размери." Както през всяка критична епоха, в световната история явно изпъква "темата за бъдещото". Хората са несигурни в настоящето. Неспокойни за бъдните дни, те се вслушват в тревожния ритъм на времето и на собственото си сърце в някакво неопределено очакване. И в това"очакване" много хора днес се отправят към "съвременните пророци" - хироманти, спиритисти, ясновидци, люде, които използуват всички форми на суеверието. Хората ги търсят, за да получат срещу заплащане някаква информация за бъдещето. Дурги разтварят Корана, за да затворят последната му страница без да намерят това, което търсят за бъдещето на човечеството. Темата за бъдещето бе разгледана от трима видни мислители: Арнолд Tонбее, известен британски историк, д-р Aмос Вилдер, изтъкнат богослов при университета в Чикаго и К. С. Левис, английски учен, професор от университета в Оксфорд. Тонбее вижда разделен на два лагера свят като резултата от технологически промени, който ще превърне всички хора в съседи, без да им донесе взаимна търпимост, любов и разбирателство. Д-р Вилдер се съмнява, че човекът сам ще намери надеждата на християнството в историята. Tой счита, че спасението на света трябва да дойде от спомагателни духовни източници, извън човечеството. Човекът трябва да разбере, че Божественият план за света ще се изпълни, дори ако бъде необходим пречистваш огън на войни и поражения. Левис приема Евангелското познание за истина и заявява: "Считам за несъвместимо да се придържаме за някоя известна форма на вярата/в Христовата Божественост и истинността на Христовото откровение/, докато същевременно изоставяме и отричаме обещаното от Христoс пришествие.
Не го приемаме, защото то кръстосва мечтите и плановете на милиони хора. Те искат да угояват телата си, да се вслушват в повиците им, да се забавляват несмутими от нищо и никого. Толкова сме запълнени със собствeнитe си малки занятия, че не можем да понасяме мисълта да бъдaт осуетени поради някакво обстоятелство."
Многобройни са хората по земята в наши дни, които вярват твърдо в прогреса. Те заявяват: "със собствени сили и разум ще вървим напред!" И затова разчистват пътя си от всякаква свръхестествена намеса в живота на хората, освобождават се от "суеверия", вярвания, отричат всичко, което не могат да видят с физическите си очи, да опипат, изобщо да възприемат черз своите сетива, забравят, че в човешките опитности има изживявания като радост, скръб, любов, вяра, които не виждаме, но са реални, защото ги чувствуваме. Днес повикът на епохата е: Да наситим земята със себе си, да разчитаме само на себе си и с нашите сили, разум, воля и здрави ръце да крачим в унисон с прогреса! Hо други възразяват: Прогресивното развитие не е здрава основа за сигурност! Ето модерната медицина. Tя наистина дава възможност за дълголетие, но смъртта все пак ще бъде последната ни съдба. В най-добрия случай можем да я отложим за няколко години. Не използуваме ли завоеванията във въздуха и космоса, за да носим смърт? Докато едни прославят гениалния ум, който разкри тайната на атома, по-голяма част от хората не тръпнат ли при мисълта какво е приготвил за света върхът на човешката мъдрост? И докато съвременните лозунги "Чрез движение и бързина към прогрес!" - процепват просторите, лекари и психиатри заявяват, че човешкото тяло не е годно за такова напрежение, че трудно понася такова темпо и тежест, че водите на реките в най-цивилизованите страни са отровени, че въздухът е наситен със смъртоносни изпарения. И въпреки всичко, втурваме се във все по-ускорено темпо напред.