11-Юли
Един поет, който не бе оценен в родината си, но финландците нарекоха "поет на светлината" , също знаеше в кого е повярвал. Още от годините на младостта, едва двадесет и три годишен, той започва поетическото си творчество със стихове, в които е отразено видението за живота му. С поглед на ясновиждащ, ясноразбиращ той е осъзнал пътя на живота си и заявява:
На мойто утро златната усмивка
бледнее на деня сред светлините ,
Ще мине пладне... В труд и без почивка
в зари на заник ще звучат мечтите ...
Но зная аз -зад огненитe двори,
че други път пред мен ще засинее,
и моя дух криле като разтвори
с Духа на светилната ще се слее.
Така започва творческият път на този млад поет. Cамо няколко години са изминали, узрява за печат вторият му сборник. На първа страница ще прочетем:
Тих, невидим странник в мен,
Ти притихналите струни в химн раздвижи вдъхновен.
Химнът тихо ще докосне изнуренитe сърца,
що сред вихри, студ и бури търсят радости слънца.
Творческото вдъхновение тече в душата му като водите на пълноводна река и в третата книга разговаря със себе си:
Ти пак избликна в мен струя от сили тайни,
Струя от извор чист, и светъл, и дълбок,
Във ромона ти благ, във капките сияйни
дочувам аз гласа на моя дълг висок.
Надземната ти мощ отново ме владее
и овластено движи моята ръка-
светливите вълни свободно да разлее-
до другите души да стигне светлина.
Неправилно е да мислиш, че до такива души не идват и трудни тежки дни.
В един такъв ден поетът пише стиховтворението "Бор и бездна".
Ти ме мамиш непрестанно зла и властна тъмна бездна,
тръпна, вия се и стена аз над твойте дълбини,
но не искам, не, не искам там, при тебе аз да слезна,
дето тъмен дух раздипля тежкоткани тъмнини!
B размисъл за трудния и стръмен, но славен път на човека към белите върхове на духа, този поет пише с особена радост за всички, до които ще достигнат неговите стихове, когато той вече е отминал от този свят. "Легенда за еделвайса" звучи като лично свидетелство.
-Ти защо растеш така високо
и защо цъфтиш във висини,
дeто мрака бори се жестоко
с първите лъчи на всички дни?
Дето само облаци крилати
спират своя изнурен керван,
гърмове- небесните пирати,
дето пламват във стиите на бран?
А в горите, с песен и наслада,
пъстроцветен жив живот кипи,
под блезите, под борика млада
и под стройни сребърни липи...
Ти защо, звездице белоснежна,
във самотност ледена цъфтиш
и не дойдеш радостна и нежна
в общата родина да блестиш?
-Някога -поде цветецът скромен,
зад безбройни, бурини векове,
за които няма вече спомен,
не цъфтят по тези върхове.
В лесовете, по морави гъсти,
в кичестите тихи долини
аз разгъвах цветове и листи
в пламъка на буйни младини.
Гордост бях аз първа на поляната
и любимо чедо на леса,
че цвета ми бе със синината
на огрени майски небеса.
Но копнеех по далечна радост,
отразена в слънчеви лик,
и отдадох красота и младост,
да трептя в небесния светлик.
Бавно аз напуснах лесовете -
всe по стръмни, крути склонове.
Не притихваше през вековете :
"Все нагоре!" глас да ме зове.
B това литературно поприще, изявило се многопосочно - поезия, белетристика, драма, с безпорни върхови постижения ще блести като едър бисер поемата "Слънчева мъка" написана както и "Легенда за еделвайса", в духа на народната песен.
Затъгува слънце горе на небето
трепката и гасянеят огнени зари,
бавно, уморено то си зад морето
рано лик печален във нерадост скри.
Слънчевата майка свойто свидно чедо
мълчаливо срещна на лaзурен праг,
мъката му тайна тя с тревога гледа
и го с поглед пие без да стори знак.
Сладката вечеря слънце не опита
и с въздишка падна в облачно легло.
Ала сън не слезе нему на очите,
бръчки не разкриха ясното чело.
И една в предутрин сън надви над мъка,
стихна болка люта и душевен смут,
ала майка стара вече огън стъкна
и сина си буди за сияен труд:
- Събуди се, сине, събуди се златен,
ранна се зорница вече умори
във предутрин тъмна, в мрака необятен
сам-сама горкана горе да гори.
Измори и птички с часове да пеят
кацнали на вейки със безброй гнезда,
а сърните горски чакат и не смеят
в тъмно да потърсят ручей за вода.
Пъргави селяци три пъти от двора
все за теб поглеждат с шепа над очи:
-Ела, сънливко. За работни хора
още не си стрелнал първите лъчи.
-Не буди ме, мамо, не буди ме, мила,
нека в сън укрепне морното сърце.
На кому е нужна мойта вечна сила?
На кого да грея с ясното лице?
Вече ми дотегна из простор пустинен
да се скитам морен по нагорен друм,
сякаш съм за нещо грешен и повинен,
сякаш съм загубил своя бистър ум!
Никой ме не търси, никой ме не знае,
нито открих имат трудове безброй,
мравчицата малка зарад мен нехае,
всичко живо има друг другар и свой.
Аз защо ще ида - чужденец неканен,
всякъде проникнал с лъч и светлина?
Нека вече бъда аз за всичко странен,
сам да си почина в хладна синина.
Майка син поглежда със гальовен поглед,
мъдра мисъл кити старата глава,
да пробуди с благост неговия полет,
тя във трепет търси огнени слова:
Ако бих имала твоя образ-пламък,
като теб да бях аз извор вечно млад -
бих живот вдъхнала аз на всеки камък
и в лъчи сторила всеки мрак и хлад.
Дай ми лък небесен и стрели светливи,
дай, макар и стара, теб ще отменя,
със очи угасли, със ръце тръпливи
ще запаля Изток , ще спася деня.
Но да се не каже думата ужасна,
хулата горчива за велик живот:
"Слънцето угасна ... Слънцето угасна
горе из вълните на ефирен свод!"
Мое скъпо чедо, златна моя гривна,
не роптай пред Бога за завиден дял,
че за труд сияен, със поръка свята
тъй високо тебе е самин създал...
И сам Той чрез тебе в небеса сияе,
а в гърдите сявга пръстът Му чертай
най-велика правда, що всемира знае-
другите да сгрееш, себе си раздай!
Рипна слънце младо над несгода тъпа.
Тръсна и разкърши яката снага.
Дай да те целуна, майко моя скъпа,
за своето място тичам ей сега!
И на изток бликна самородно злато
пламна висината , пламнаха води!
В порив чист и светъл силно и крилато
Слънцето отново мрака победи.
12- Юли
"Аз знам в кого съм повярвал" - казва писателят-есеист Г.Т. Той написа символичната поема в проза "Зов":
Благодатно и любящо Сърце на всемира! Ето, аз дойдох на високата скала. Над мене са неизследвани простори, а долу зреят мразни дълбини. По пътя нозете ми оставиха кървава диря. Уморен съм... Уморен съм от човешки мъдрувания и от човешките правди. Уморих се от думите на хората, които удрят като с камшици раните на душата ми. Уморих се свеждам глава пред човеци. Наситих се да гледам горделивата осанка на "силните". Отвратих се от измамата и притворството на людите и от късчетата човешка почит, която ми подхвъpляха понякога. Преминах по острите кремъци на "тясната пътека"-- падах, ставах, ликувах ... и стъпка по стъпка те приближих. Сега съм тук, на високата скала и никой не може да ми подаде ръка освен Ти, Любящо Сърце на вселената. Дойдох дотук разбрал, че силата на силнитe, долу в равнините на земните мъдреци е като измамна сянка. Сега над мен е Небето, величието на звездните мирове, а долу зеят мрачни бездни. Повикай ме и ми подай ръка, ти кротка и безмерна обич! Ти, който единствено можеш да ме изведеш оттук. Сега нищо не ми е повече потребно от Тебе. За Теб възкопня сърцето ми и в моята тъжна самота чака да ме призовеш за нов, чист и свят труд в името на любовта. Зная, че Ти ще ме приемеш без гняв и упрек, Ти, безмерна обич, очите ми и кървавите капки по нозете ми. Благодатно и любящо сърце, проговори ми. Аз искам да чуя Твоя повик и да тръгна безшумно по Твоите свети стъпки.
13-Юли
В изкуството повече от всякъде другаде ще видим белезите, ще се срещнем със знаците, които изявяват "Човека от Назарет" - онова, което Той бе, което донесе и даде на човеците. Виждаме Го в благоговението на Рафаело и Микел Аджело, в едно от последните просветления на Леонардо да Винчи. Виждаме Го в картината на Шенбург "Разпятието на Христос", изложена в Дюселдорфската художествена галерия с надпис:"Това сторих за Тебе." Пред тази картина се спира и граф Цинцендорф не намира сили у себе си да продължи из галерията."Това сторих за Тебе..." Тези слова той отнася със себе си, размисля дни и нощи, докато идва час, когато връща мисълта си из изминалите години на своя живот, прави преоценка на ценностите, на онва, което е движило неговите мисли, чувства, действия. Дава си сметка за основата, на която до този ден е изграждал живота си, която слoвата под картината на Шенбург "Това сторих за тебе..." бяха сринали из основи." Това бе началото на моето обновление - обяснява по-късно графът. - Така започна то, от вглеждането ми в картината на Шенбург. Така аз срещнах Исус". Ще срещнем Исус когато прелистваме страницитe на "Изгубеният Рай" и "Намереният Рай" на Милтон. Когато разтворим "Възкрасение" на Толстой, "Престъпление и наказание" на Достоевски или "Камо грядеши"-"Kъде отиваш, Господи?- на Сенкевич, или "Жетварят" на Йовков, в молитвата на неверника философ Волтер, която той оставил заедно с философските си трудове на поколенията. Ще чуем за Исус когато слушаме музиката на Йохан Себастиян Бах, която видният руски пианист и музиколог Рубинщайн нарича "храм", или в мелодиите на Моцарт, за чиято музика, която се лее като неизчерпаем извор, същият Рубинщайн казва:"Вечна слънчева светлина в музиката, твоето име е Моцарт!" Ще видим Исус в архитектурата през вековете, в онези храмове, които са израз на благодарност, на признателност към Онзи, Който е направил свой храм едно чисто, обновено човешко сърце.
14-Юли
ЧОВЕШКИЯТ ДУХ
От най-дълбока древност до днес, след нашата епоха и докато съществува човеството се е говорило, говори се и ще се говори за безсмъртния човешки дух. Науката с всичките си дисциплини, философската мисъл през вековете, изкуството във всичките видове и родове музика, поезия, белетристика, драма, театър, живопис, склуптура, архитектура, пионерството във всичкитe му форми, материалният прогрес на човечеството-това не са ли изяви на безсмъртния човешки дух? През хилядолетията човешкият дух се е развивал в двете основни направления-духовната култура и материален прогрес. Опитът на вековете говори, че в живота на човечеството са оставили дълбоки и трайни следи онези епохи, когато е било постигано хармония между двете начала. Пренебрегвано ли е едното за сметка на другото, извисявало ли е ръст едното от тях, хората са живели в дисхармоничност, в сблъсъци, в борби и войни. Изграждали са материални ценности, а после сами са ги разрушавали. Духовното и материалното! Ето двете начала на живота, двете същности на човешкто битие. С тези две весла ладията на човечеството ще се придвижва напред. Има хора, които мислят, че много истини съществуват от момента, в който те са ги опознали. Затова понякога дребнави хора се отдават с жар и фанатизъм на някои идеи, принципи и догми и ги провеждат с озлобление. Но инцидентните огньове са мимолетни. Те горят буйно, понякога дори заслепяват. Могат да парализират времнно нашите чувства. Но такива "огньове" бързо угасват. Остава онова, което може спокойно да гори в светилника на нашия разум. Oстава вечното, истинното, непреходнато. То не трябва да се обяснява. То се чувствува. И когато разумът не може да го схване, скритите сили на човешката природа търсят неговата същност и интуитивната ни способност го намира. Вечното съществува от хиляди години, нов е само външният му вид, нови са човешките единици, които премат задачата да дирят скрития му смисъл.
15-Юли
"Зъбите на лъва могат ли да разкъсат истината?
Рогата на бика могат ли да спрат духа?
Затворите могат ли да оковат свободата?
Оръжията гърмят ли по-високо от разума и съвестта?"
Нищо не може да спре победоносния пристъп на Духа, защото той иде от вечността, носи със себе си вечността и отива към вечността!
Някога великият син на Франция Виктор Юго заяви в парламента:"Вие можете да премахнете свободата на печата, но преди да сторите това, ще трябва да се справите с още една сила-да премахнете Париж. А когато премахнете Париж, все пак ще ви остане още едно нещо, с което ще трябва да се справите - това е Франция! А когато премахнете Франция, вие ще се убедите, че още не сте постигнали всичко. Бъдещето не може да се спре. Затова размислете добре какво правите и измерете добре делото, което искате да започнете. Вие може да забраните изявата на свободната мисъл, но когато унищожите и последния вестник, ще остане все още нещо да унищожавате - нещо, което стои по-високо от всички поколения, нещо, което е написало всички книги, което е измислило всички изкуства, открило светове, нещо неуловимо като светлината и недостижимо като слънцето - нещо, което се нарича човешки дух!" Човешкият дух! ... духът на истината и свободата, духът на човеколюбието, на братските чувства, духът на възвишените пориви и чисти свети мисли - духът на Христос в човека!" Тук светът стои или пада!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар