вторник, 21 януари 2014 г.

1, 2, 3, 4, 5-ти ОКТОМВРИ

1-ви
Тези, които са се срещнали с Исус долу, в подножието на живота, в долината на скърбите, грижите, болестите, изобщо сред греха и смъртта, поели са по "тясната пътека" след Христос в спасителна вяра, минали през покаянието и новорождението, израснали духовно чрез едно истинско посвещение, укрепнали и възмъжали във вярата - трябва да дадат и плодове. Или изразено накратко:Спасителна вяра, покаяние, раждане в дух/новораждане/, посвещение, светост чрез разноликите изяви на плода на Духа. Това е човешкият дял - труд под ръководството и помощта на Светия Дух. Освещението е дело на самия Бог. В това освещение един истински Христов последовател /според Библейското познание/ трябва да влезе в небесното царство, за да продължи своя път във вечността. Светостта в действие - това е разноликата изява на плода на Духа. Писано е: "Аз избрах вас и ви отделих да излезете в света и да дадете плод." А плодът на Духа е любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност/вяра/, кростост, себеобуздание./Послание към Галатяни 5:22/ То значи, че всеки истински Христов ученик трябва да бъде плодовит в делото на благовестието, където има духовно сеене и като краен резултат - посятото да даде плод. Този плод трябва да бъде "много" и " да бъде траен". Делата, човешката активност и техните резултати са фокусът, в който се срещат качествата любов, мир, търпение и милосърдие. Чрез делата те добиват живот, изявяват се, съществуват. Те са живият поток, свързващ човека с Бога.
Обикновено под духовна сеитба се разбира: благовестие проповядване, поучение. "Това е неправилно определение - отбелязва известният богослов Доналв Джи. - Понятието "духовна сеитба" има по-широко, дълбоко и високо съдържание. Към проповядването, благовестието, поучението е необходимо да бъдат прибавени и делата на милостта, на любовта. " Фани Крозби в една своя песен пише, че дълбоко в човешкото сърце, понякога смазано от изкусителя, има скъсани струни, които могат да затрептят отново, когато ги докосне любяща ръка. Няколко реда отправени в съчувствие или за вдъхване повече вяра и упование, едно мъдро внушение или братски искрен съвет, няколко топли слова в беда, радване с другия при успех, повдигане товара върху нечие прегърбено рамо, протегната с любов ръка за прощение или дадена реална помощ в тежката борба някому:всичко това дава една "жетва на радост".
За по-голяма яснота и разбираемост Доналв Джи разделя плода на духа на три групи:
1.Жетва за другите - това е любов, дълготърпение, милост.
2.Жетва за нас-радост, мир, себеобуздаване.
3. Жетва за Бога - благост, вяра/вярност/, кротост.

2-ри Октомври

У всеки човек пулсира едно естествено чувство на обич. Това е любовта между родители и деца, обич между съпрузи, обич към родината, родния кът, родната стряха. Тук можем да отнесем още обич към професията, към природата, към изкуствата, привързаност към някои предпочитани предмети, вещи, страни. Изобщо, естественото чувство на обич у човека е едно "пристрастие в многобройните му форми на изява". Кои са белезите на любовта като плод на Духа? любовта като изява/плод/ на Духа е сложно, многостранно, многозвучно, многобагрено понятие, съставено от разнообразни прояви. Преди всичко и над всичко това е любов към Бога, към онова, което е Той. Това е любов към човека - брат, към когото имаме върховния дълг да му служим. Любовта като плод на Духа-това е любов към светлото, красивото, доброто, благородното, възвишеното в живота. Любовта като плод на духа, това е също стремеж към израстване.

СТРЕМЕЖ НАГОРЕ
Малка лятна къща сгушена в пазвите на Стара планина. Шестнадесетгодишният Светлин, с обветрено от странствуванията из планината лице, е седнал на рамката на отворения прозорец. Чете вглъбено някакъв пътепис, а майката -млада жена с особена одухотвореност, която прозира през погледа на дълбоките й очи, е седнала до близката градинска маса, загледана в далечните върхове. "Защо и в обикновения живот хората не се стремят да се изкачват нагоре в непрестанно вътрешно горение с такава жажда, както някои печелят пари или осъществяват кариера?" - изрича синът. "Пътеписът ли събужда в теб такива мисли?" - пита майката. "Авторът се е изкачил на сто и втория етаж на един небостъргач и пише какво изживява. Наблюдава Атлантика, Статуята на свободата, мостовете, парковете, кулите, камбанариите, небостъргачите и пита кой ги създаде и защо." " А ти как мислиш, Светли? Кулите, кубетата, минаретата по целия свят, исполинските каменни ваяния, небостъргачите, не са ли това паметници на човешкия стремеж "нагоре"? Въплъщения на неговия устрем, пориви, мечти? Кой може да спре човека в неговия възход?" "Обаче човекът, изкачил се горе, казва, че е хубаво, но и страшно!" "Така е. Но е трудно когато си "горе", да се задържиш здраво-обяснява майката. - Да успяваш да се владееш, да издържиш срещу напорите на ветровете. А колкото по-нагоре се изкачваш, стихийната им мощ расте. Някои предпочит низината - продължава майката. - И мнозина успяват в равния си път. Но с какво може да се сравни онова, което изживява човекът, когато се изкачи нагоре? Ветрове те брулят, шибат те стихии, под тебе бездни, над тебе безкрайността, а ти вървиш, крачиш към високата си цел." Светлин разглежда майка си така, като че я вижда за първи път, макар че бе имал и други разговори с нея. Вглежда се отново в редовете на пътеписа и отбелязва:"Авторът се пита докъде ще стигне човекът. Днес виждаш най-високата точка на изграденото, а утре? "И тук има нещо важно, Светли. Същественото е от какви подбуди се ръководят и отделният човек, и обществата по пътя на прогреса. От обич към човека или от човешка гордост, суетна изпревара или ожесточеност. Това е, което ще определи и крайната съдба на човечеството, на нашата цивилизация - прогрес или провал. Защото светът е познавал много чудеса през вековете. Повечето от тях са само спомен." "И според теб, мамо, как трябва да се крачи по пътя нагоре?" Майката не отговаря веднага. После заговаря, връщайки мисълта си от дълъг път: "Струва ми се, че онези ще достигнат високите върхове, които знаят къде отиват ... Които крачат с неугасващо стремление, освободили себе си от всичко, което би било бреме в нагорния им път, в щурмуване на стръмнините и всякога, при всички обстоятелства, с лице обърнато към слънцето. Така се догонва безсмъртие."

3-ти
Любовта, като "плод на Духа", означава "обичайте неприятелите си". Преди две хиляди години светът познаваше само законът на отмъщението. Познаваше бездните на омразата, но не и висините на любовта. Древният свят знаеше неумолимия закон на осъждането, но беше чужд за величието не опрощението. Какво се случи тогава? Исус от Назарет възвести нови повели, които развълнуваха човешката душа, пробудиха сърцето. Словото на Христос хвърли между сърцата три невидими моста, непознати преди Него.
Първият мост бе:"Благославяйте тези, които ви проклинат." Странна повеля! Как е възможно срещу проклятието да се изпраща благословение? Така реагира човекът, който не познава висшите закони на живота. А Исус прогласи именно тях. Проклятието е отрицателно действие, насочено срещу някого и достигне ли го, обгръща го в студенина и мрак. Благословението е положително действие и когато срещне омразата, обезсилва я, защото проклятието дотогава е в сила, докато не е достигнато от "добра мисъл" или "благо слово". И тогава се извършва онова тайнство, което свързва двете сърца. По невидимия мост над тъмната бездна и студенина в човешките сърца сам Исус мина пръв, а след Него и не малко хора през вековете. Христовото слово достигна до човеците, защото хвърли моста на благословението към озвереното, кървящо, но копнеещо за топлата прегръдка на благославящата любов човешко сърце.
Вторият мост бе: "Добро правете на тези, които ви мразят."
Какво значи тази повеля? е е достатъчно на чувството омраза да се противопостави само чувство. Необходимо е дело. И то "добро дело". Тогава сърцето, което мрази, е обезоръжено. Многовековната човешка опитност ни уверява в това.
Третият мост е: "Молете се за тези, които ви гонят." Разумът се противопоставя енергично срещу това изискане. Той го отрича. Волята отказва да го изпълни. Сърцето се бунтува. Ала истината, потвърдена от живия живот, е: ако искаш да спечелиш този, който те ненавижда и гони, не трябва да постъпваш по същия начин. Светлата молитвена мисъл - ето непознатата сила на древния свят. Искрената, чиста и светла молитвена мисъл /молитва/ за един човек, койо ни мрази, действува по невидими пътища, озарява ума с внезапни внушения, стопява злата воля, разтваря душата. Затова Исус повели:"Молете се за тези, които ви гонят." Защото молитвата, дошла от дълбина и отправена към сърцето на всемира възражда, издига душата, осветлява сърцето. Словото на Исус се разпространи по света, защото хвърли невидими могъщи мостове между човешките сърца - защото пътят към човечестовто е път към човешкото сърце. Това сърце се покорява доброволно само на повелята на любовта. А "Бог е любов". И стихията на Евангелието е любовта - любовта към Бога и любов към човека

.4-ти
Сам Исус обичаше враговете Си така, че умря за изкуплението им. Умиращият Стефан се моли: "Господи, не им считай този грях." "Тази е Моята заповед - да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих" - това са думите на Христос. Апостол Павел пише:"Целият закон се изпълнява в една дума - да възлюбиш ближния като себе си."
Като плод на Духа, любовта има много изяви. Добрата, искрена и топла дума - това е неуязвимото доказателство, че сме се срещнали с Христос. Това е "златният ключ", който отключва залостените врати на човешката душа. Благата, добра, искрена и топла дума е жизнена среда за сърцето, защото подхранва с благородни чувства не само този, към когото е отправена, но и онзи, който я дарява и вярва в нейната мощна сила.
Какво са знание, красота на тялото, титли, без топлия лъх на сърдечната дума? Какво е вяра в Бога без добра и блага дума? Любовта, като плод на духа -това е смирение. "И като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст." /Послание към Филипяните 2:8/ Съвършеният се смири пред Отца и пред човеците. Никога Той не се издигна в Своя Божествен ръст. Неговото съвършенство не Го отдели, не Го оталечи от хората, защото дойде не да съди, а да спасява света. Колкото вярващият в Христос се издига към високите области на духа, толкова той е по-близо до своите братя. Чрез любовта, чиито корени са в смирението, той вижда себеподобните близо до себе си, познава ги, радва се и страда заедно с тях чрез любовта Си към тях. За един човек със смирен дух, хората около него са братя, към които има върховен дълг - да им служи.
Любовта, като плод на Духа, понякога се нарича "жертва". Самият Син на Бога, в часовете на Своето велико страдание в Гецимания, не рече ли "Но не Моята воля да бъде, Отче, а Твоята!" Което значи:Ето ме! И тръгна по пътя към Голгота. Колко мъдро е казано:"Човекът е това, което е способен да даде, да пожертвува..." Защото жертва - това е любов! Любовта, като плод на Духа, се нарича още - прошение. Дълбокото, искрено, всеотдайно прошение - това е любов! Сам Христос не изрече ли на кръста - "Прости им, Господи, защото не знаят какво правят?" Любовта, като плод на Духа, се издига над всеки расов, класов или религиозен фанатизъм. Казано е:"Обичай всеки..." Много са пътищата на безлюбието, но където и да водят те, има една среща, която не могат да избегнат - унижението, болката... Много са и пътеките на любовта, като плод на духа, но те всички водят към сърцето на Бога. Защото Самият Бог Любов. Тъй се съединява прекъснатата от греха верига:любовта, делата на любовта свързват човешкия дух с Исус и чрез него с нашия Създател. Затова любовта, като плод на Духа, е чужда на голите декларации, на демонстративността, на фарисейщината... Тя върши своята работа тихо и вглъбено, бълбука като чист планински извор, напълно чужда на желанието за някаква материална отплата. Защото Бог е любов, всеотдайна и безкористна, и ако искаме Бог да живее в нас и ние да пребъдваме в Него, трябва да се обичаме като братя, да дадем нещо от себе си, нещо у нас да изгори в името на ближния. Любовта, като плод на духа е себепожертвователна- и именно затова стои в основата на спасението.

5-ти
Дълготърпение. То може да се приеме като една от изявите на любовта, защото е казано:"Любовта дълго търпи", но дълго търпението има свои типични отличителни качества и затова е дадено като отделна съставка от плода на Духа. Под дълготърпение, като плод на Духа, трябва да се разбира дълготърпение с радост/Колосяни 1:11/, без роптание, без досада, защото се среща дълготърпение, на което липсва радост. Да издържим с радост, без роптание, без досада, не по силата на някакъв дълг, когато търпението ти е изпитание - това е истинско дълготърпение, това е победа!
Дисциплината разумност и неизбухливост при обида, при огорчение са типични качества на дълготърпението. Истинското дълготърпение не се хвали, не се показва, не позира, а върши своето и върви напред тихо и безшумно.
То се нуждае от изпитания, за да узрее. Светият Дух ни прави годни да търпим дълго. Дава ни се нещо, което сме длъжни да понасяме - хора, условия, болести, бедност, мъка... Защото плодът на духа зрее в нашия всекидневен живот. Дълготърпението е школата, където събираме Божествената мъдрост и Любов. То е, което, както плод на Духа ни прави Богоподобни. Един от атрибутите на Бога е дълготърпението. В Изход 34:35 четем:"Господ Бог жалостив и дълготърпелив..." А на другия край на Библията във второ Послание на апостол Петър е написано:"Господ дълго търпи..." Затова и човекът на вяра в Христос, след като е получил ново естество чрез спасителната благодат и приеме Богосиновността, трябва да се научи на дълготърпение.

Няма коментари:

Публикуване на коментар