6,7,8,9,10-ти ЮЛИ

6-ти Юли
Какво са чудесата? Това е последният въпрос към световноизвестните учени от проведената анкета. Aко под понякието "чудо" трябва да се разбира нещо, което не може да се обясни по физическите закони, тогава светът е пълен с чудеса. Наистина има много чудеса, за които хората нямaт обяснение и затова ги наричат "невероятни", както описаните в Библията. Hо въпреки всичко, те се случват. Затова и самите учени признават, че истинският човек на науката не трябва да бъде самонадеян, а скромен. Колко добре са разбрали това двамата от анкетираните! Д-р Стефан дейвис - декан в Института по инженерство и архитектура - Вашингтон, който казва:"Hай-великите хора са най-скромни. Това е резултат от тяхното съзнание колко малко знае човек в действителност и колко много има да се учи." Д-р М. Иекуен - професор по теоретична биология, Холандия, добавя:"Прогресът в науката ни дава насока... вдъхновение да мислим за истинския смисъл на откровенията в Библията." Затова, както отбелязахме вече, науката говори за "вероятности" и "невероятности", а не за "положително" или "невъзможно". Тези факти са променили разбираниятa на много учени, които преди години са твърдели, че "възкресението" е невъзможно. Сега те признават, че няма научна причина за отричане свидетелството на тези, които видяха Исус жив след възкресението. Bъзкресението на Христос/според Евнегелието/ се приема като "вероятност" от все повече учeни. Hаукат приема, че нищо не се губи, само приминава от един вид в друг. Тогава въпросът е само за силата, която ще извърши това чудо. Става дума, разбира се, не за такива сили, каквито познаваме. И така, проблемът не е в отричане на чудесата, а в кои чудеса да вярваме. Христовият последовател/съгласно Библейското познание/ обяснява чудесата като замисъл и сила на Бога. Но нека научим как са отговорили някои от анкетираните световно известни учени и по този въпрос:Д-р Давид Инглис- физик в национална лаборатория, щат Илиноис:"Чудесата са отвън полето на науката. Вие не можете да повторите експеримента, за да разберете дали наистина става така." Д-р Дж. Хайнек - директор на астрономическа лаборатория :"Можете би е добре, че някои тайни, известни само на Бога, човек не би узнал никога." Д-р М. Искуен - професор по теоретична биология :"Чудесата могат да бъдат разисквани само на плоскостта на вярата." Д-р Ричард Буб - професор по електроинженерство и автор на много научни трудове:"Чудесата не са намеса на Бога в нормалния ход на явленията, а особен начин, по който Неговата неограничена активност изявява Себе Си. Христинската вяра вижда в Библията пълна, меродавна и достоверна проницателност в реалността. Тази вяра открива Божията любов и Неговото лично действие в света, човешката бунтовност и Божественият откуп." Д-р Августин Ломбард - професор по геология и естествени науки. Швейцария: "Има природни явления, които са необясними, въпреки че ученият наблюдава такива явления всеки ден. Изключителната постоянност на Библията през вековете е чудо." Д-р Жан Ван Иерсел - професор по експериментална зооология, Холандия: "Винаги има веороятност за едно единствено по рода си явление. Вярването във възкресението е евжно и от голямо значение. Христос беше първият човек да покаже, че има и нещо друго... видимо с очите на вярата. Aз вярвам в задгробен живот. Никой не знае как нашите представи трябва да се изменят, вследствие на нови открития." Д-р Стефан Дейвис:"Вярвам, че Христос върши чудеса, макар че са необясними за мен. И науката не обяснява много неща. Bярвам в нашето възкресение и вечен живот. Ние не сме на тази земя само да живeем и умрем. Има живот оттатък гроба! Не мога да го обясня. Не мога да обясня възкресението - не подлежи на експериментален опит." Д-р Ралф Байрон - хирург, завеждащ ракова болница в Лос Анджелиз: "Аз зная случаи на изцеления, които са явно чудо. Пациентът е имал невероятно подобрение след молитва. Hикой не ще живее винаги в това тяло. Всички ще умрем някога, но няма да изчезнем. Имаме надеждата за вечен живот. Тази сигурна надежда аз предлагам на своите пациенти при всяка възможност."


СЛОВОТО НА ХРИСТОС И ИЗКУСТВО
7-ми Юли

Хората от всички епохи и по всички меридиани освен разум имат сърце и чувства-имат душа! Душата на човечеството, опрашена, измъчена, изранена от дългия път през хилядолетията, и днес безмълвна и величава, е тръпнела и чакала да се докоснат до нейните струни. Кой е раздвижвал тези струни в копнежа по онова, което не умира? Кой е донасял на човешката душа частица от вечното? Кой е напомнял на човека за забравения свят на идеите? Кой ни е завеждал в светая светих на нашето естествено битие? Кой ни повежда към безкрайността и ни дава понякога възможност да надникнем в него? Кой ще ни направи съпричастни с мъдростa на живот, с величието на невидимото? Човешката душа е чакала, чака и ще чака поетите, за да чуе песните им за красотата, труда и подвига, чака писателите, техните книги, за да срещне там себе си, своите копнежи и вълнения, своите покруси, своите възкачвания. Тръпне човешката душа и чака музикантите, които ще донесат съзвучия от музиката на всемира, чака картините на живописците, за да усети човешкото сърце досега на светлината като тихо мeчтание или надежда, като блян, полет или зов, а ваятелите да покажат как от студения камък се ражда жив дух, сияние, слово, мисъл и обич. Чoвешката душа е чакала и чака хората на духовните прозрения, ясновиждащите, ясноразбиращите. Душите искат да чуят тяхната съкровена изповед за облика на утрешния ден и как може да се стигне до най-дълбоките извори на битието. Тръпнела е душата на човечеството, тръпне и чака, защото е трудно на човека да продължава своя възход без да сe спира при изворите на красотата, на светлата радост, на надеждата и утехата, без да дочува в себе си отгласи от музиката на необятността, без да достигне до него повеят на любовта. Изкуството е сила на духа, която се излива като пълноводна река. Чрез изкуството, по пътеките на красота и чистота, се достигат дълбини и върхове и се постига сливане с вечните истини на битието. Като спонтанно вътрешно изживяване изкуството ярко свидетелствува за един порядък от по-висша категория, за който са копнели людете през хилядолетията.

8-ми Юли
Гигантите в изкуството от Пpедкласицизма, Класицизма и Ренесанса написаха със светещи букви имената си върху страниците на историята. Те оставиха на човечеството съкровища, които вековете грижливо ще съхраняват. Безспорно е, че на-големите от тях имаха определено ясно отношение и лично виждане за величавия образ на Сина човешки, Който е основният мотив на техните безсмъртни творби. На Уест Минстер в Лондон, в памет на Георг Фридрих Хендел е изграден паметник в естествена величина. Седнал пред огромен орган, той свири. Какво? Свири откъс от безсмъртната си оратория "Месия" - "Аз знам, че моят Спасител е жив!" Животът на Хендел, след като беше дал на човечеството "Месия", бе преминал с тази величава надежда. Известният писател Стефан Цвайг като никой друг е разбрал всичко. И това, което Цвайг написа във "Възкресението на Георг Фридрих Хендел", не отстъпва по сила и величавост на паметника в Уест Минстер. Два паметника за Хендел-единият от камък, другият-от живи слова, ще живеят в паметта на поколенията. Ето как Цвайг описва вечерта на премиерното представяне на "Месия". След генералната репетиция на тази епохална творба хората се пръсват. И от врата на врата се понася мълвата, че се е родила музикална творба, каквато още не е чувана. Милионният Лондон изтръпва и в тревожността на радостно нетърпение чака... Концертът е определен за 13 април. Тази вечер в залата има седимстотин души-както никога дотогава. Щом се чуват първите съзвучия, залата утихва. С вceки нов тон вниманието расте. И когато хорoвете се понасят с вихъра на ураган, душите потреперват. Хендел седи при оpгана. Тaка може по-добре да ръководи творбата си. Но ето че от тази нечувана музика се излъчва толкова сила, че тоновете, съзвучията сякаш се изскубват от ръцуте му-като нещо извън него. Като че и той никога не бе я слушал. Тази музика понася и него. А когато хоровете подемат заключителното "Амин", той започва да пее заедно с тях, както не е правил никога до този час. Цвайг отбелязва:"Така той благодареше на Бога, Който го бе изтръгнал из най-тъмната дълбочина на отчаянието, като му изпрати огъня , който го възпламени." И когато възторжени викове заливат концертната зала, Георг Фридрих Хендел незабелязан от никого бе напуснал залата. Какво бе станало с Хендел? Преградата, която до сега възпираше звучния поток на душатa му, беше съборена. Свободно и буйно се спуска потокът по широкия друм на годините. Та какво ли вече може да повали Хендел, да повали възкръсналия? Ато го вече на шестдесет години, а той крачи по своя път и творбите следват една след друга светли, възторжени. Идва време когато силите го напускат, ръцете все повече се вцепеняват и апоплексия изкривява краката му. Ала и това не го спира. Не го спира дори ослепяването. Той продължава да композира и сляп ... Неуморим и непобедим в страданията си, кoлкото повече гърми земната му слава, толкова той е по-смирен пред Бога. Идват дни, когато той вече нито вижда, нито чува, но по лицето му трепти някаква особeнa вътрешна радост, сякаш усеща да се носи около него чудна неуловима музика... Цвайг отбелязва - музиката, с която бавно се понасяше душата му нагоре и по-нагоре към безкрайността. Но и в смъртния час неговите засъхнали устни нашепват неуловимо:"Аз знам, че моят Спасител е жив!"

9-ти Юли
Когато четем или слушаме за живота на такива великани по дух, неволно се оглеждаме около себе си, даваме си сметка за времето, в което ние живеем, и понякога си прошепваме:А нашият живот преминава в упорито старание да догонваме колелата на съвременната ни цивилизация и непостижимите висини на познанието . Люлеят ни студените прегръдки на материалността - на стоманата, на цифрите, на бетона и машината и ние притваряме очи. А усещаме, долавяме, че има "нещо", което стои извън обсега на материалната същност. И се лутаме далеч от светлината, красотата, любовта, мъдростта... В това наше търсене линеем, защото душите ни са възкопнели за това, което материята не може да ни даде. Човекът търси свежите и бистри струи на "Извора на живот", за да овлажни засъхналите си устни, да се потопи в животоносните води като в целебен извор, да плисне с шепа от тези води по очите си, за да процепи плътното булo на непросветоноста и душата да извика своето "Аз знам, че моят Спасител е жив!"
Един такъв художник като Рубенс бе зърнал "блясъка на вечното" и ни го завеща в "Разпятието", където е изобразил с езика на багрите и образите две противоположни философии за живота-жестокостта и любовта. Жестоките мъже, обхванати от бесни страсти и демонично озлобление, изправят дървения кръст с пригвозденото тяло на Исус. Рубенс говори: Ето, това е свътът на жестокостта." А погледът на Разпънатия ви пренася в друг свят- в света на любовта, на притихналата мъдрост и дълбокия мир на Онзи, Който знае защо е дошъл на земята и къде отива. Своето "Аз знам..." изрече и Виктор Юго и написа "Клетниците", из чиито страници оживя образът на епископа-човекът, който също знаеше защо живее. Оживя в тази епохална литературна творба и образът на Жан Валжан-човекът в безпътица и безпросветеност, в чиято душа просветнаха искри от светлината, който епископът носеше в душата си, облъхнала го бе една нежна бащина грижа и обич, която разтвори сърцето му за върховната доброта и неизмеримата любов. Но понякога идват дни или часове в живота ни, когaто като че всичките ни мечти загубват своята позлата, нашите амбиции изглеждат като напразна и ненужна суета, а деятелността ни остава без център, без опора. Да, идват дни и часове, когато ентусиазмът престава да държи буден нашия дух и ние се чувствуваме така уморени, така смазани, че сме готови да извикаме:"Колко е тежко да разбереш защото трябва да се живее!" Когато страдаме, когато не можем да излезем от нашето безнадеждие, когато нишката, която ни свързва с живота, изтънява... изтънява, а нашите човешки божества немеят-словото на Галилеянина ни говори. И ни говори толкова по-ясно, колкото ние се разтваряме за тази Божествена реч. Гледай напред! - Говори ни Сам Богочовекът. Гледай по-далеч и по-високо от неуспехите си, от болките си. Безволното примирение е низост! Не се суети, а oргaнизирай силите си, бори се! Бори се дори и тогава, когато си паднал от висините на светлите си чувства в мрачините на действителността. Не се плаши от суровата борба с всичко, което те спъва в твоя път, защото от тази борба се раждат героични мисли и достойни дела. Не трябва да бъде цел в живота ти онова, което бързо прихожда. Труди се да посееш поне малко красота по трънливите пътеки на живота. Човекът е истински човек когато при всички обстоятелства в живота си успява да се противопостави на измамливите си илюзии, на омайващите нашепвания на желанията си, на повеленията на себичността си. Би си спестил много излишни огорчения и разочарования, ако се научиш да страдаш мъдро. Чрез страданието ти можеш да опознаеш по-добре себе си. Затова не унивай! Не разпилявай енергията на тялото и душата си в безволие и инертно носене по водите на живота, а поддържай будни мисълта, и волята, и деятелността си. Ти, който страдаш, разтвори широко духа си за могъщите градивни сили на живота, защото когато душата отново намери своя истински път, - нагоре и все нагоре - човекът живее!

10-ти Юли
И Лудвиг ван Бетховен изрече "Аз зная...", защото още в годините на юношеството бе зърнал "блясъка на вечното". Ето го на брега на Рейн, съзерцава реката. Кой може да разбере какви мисли го вълнуват и музиката, която звучи у него? Само грубоватото лице обагря руменина, а очите горят като разпалени въглени. Бетховен е забравил всичко. Разтворил е цялото си естество за внушителността, топлотата инежността всичко, което се ражда и звучи у него. И загледан във водите на реката, изрича уверено:"Аз трябва да създам нещо нечувано!" Редуват се светлините и сенките в живота му, но Лудвиг ван Бетховен крачи неотклонно по нагорния друм. Спрял се задъхано за малко, той говори на себе си:"Двадесет и пет години! Аз съм на тази възраст. И тъкмо на тази възраст трябва да направя нещо за безсмъртието!" Само две години по-късно той започва да разбира, че най-страшният враг за един музикант го дебне неотклонно, за да извика през 1801 година в писмо до свой близък:"Глух съм! Истината е, че не чувам нищо когато хората говорят тихо. Ако не бях музикант... Но сега е ужасно! Има дни, когато се чувствувам най-нещастното същество на земята." Онова, което е могъл да изрази, Бeтховен претворява в музиката на своята "Патетична соната", пропита от тежка скръб. Ала тези състояния са временни настроения. Душата на човека, който е дошъл на тази земя с небесно поръчение, се издига над трагедията и тогава няма вече страдание от глухота, защото в него звучат хармонии, които той чува с някакъв вътрешен слух. Лудвиг ван Бетховен е на четиридесeт години. Четири десеттилетиея тази "звучаща душа" се нoси по нагорния друм. Питат го:"Какво става с теб, Лудвиг"? "А, така ... отговаря той. - Значи забелязали сте и вие какво става с мен. Да , това е истината - аз сякаш съм друг човек." "Но как стана това? Кога започна?" "Сам не мога да ви обясня. Но мага да ви уверя, че нищо вече не може да ме смути. Възходът на делото, което имам да върша - ето всичко в живота ми! Знаете ли, както владетел съзнава своята царственост, така и аз - кoлокото и да ви се вижда странно - съзнавам някаква вътрешна мощ, която ме изпълва. Не признавам никакво друго превъзходство над себе си, освен върховната доброта." И при пълна глухота животът му продължава така, като че нищо не нарушава неговото спокойствие. Бетховен твори! музиката протича през него като могъща многоводна река. Идват дните на съдбовното му заболяване. Близък приятел го посещава. Разговарят. Бетховен говори с възторг за младия Шуберт:"без съмнение, в Шуберт има Божествена искра." "А за себе си какво ще ми кажеш, Лудвиг ?" пита приятелят. "Често мисля за себе си, за това, което създадох - отговаря Бетховен все така вглъбeн. - Връщам се назад в живота си... странно, но знаеш ли как бих искал отново да изживея целия си живот, дори и с глухотата ивсички терзания, които ми донесе в първите години тя. Тогава може би ще напиша онази музика, която звучи в дълбините на моето битие, но все още не мога да я уловя." " Може би това ще бъде твоята десета симфония? Лудвиг ван Бетховен повдига глава. До лицето му достигат неугасналите лъчи на залеза. "Моята десета симфония ... - говори сякаш на себе си той.- Деветата симфония, това беше ликуването на човешката душа в радостта на живота. Десетата ... да, десетата, която чувам да звучи у мене, в нея трябва да прозвучи тържеството на светлината!" Но и неговият живот идва до онзи неотменен предел... Десетата остава назаписана върху нотни листове. Може би епохата, в която живя Битховен, не бе времето, когато трябваше да просияе над земята тържеството на светлината!