понеделник, 13 януари 2014 г.

ПО ТЯСНАТА ПЪТЕКА - ПРЕДГОВОР

ПО ТЯСНАТА ПЪТЕКА

ПРЕДГОВОР
Въпросът за всемира, човека и неговия живот идват още от детството ни.
Детето пита:Какво е това? Ами това? Защо това е така? И това "защо" няма край. Родителите отговарят по начини, които са достъпни за детското разбиране. По-късно тези въпроси идват в годините на младостта и младите вече сами търсят отговорите.
Ние, хората, обикновено живеем с поглед обърнат "навън" - в набиране знания за света около нас. Изучаваме нещата, събитията - близки или далечни, живота на другите. Грижим се за нашата прехрана, за нашите домове, за бъдещето на нашите деца, проявяваме особено жив интерес към живота на другите, понякога си позволяваме дори да се намесваме ...
Изобщо в повече от годините на нашия живот погледът ни е обърнат към "външния свят", към нещата, събитията и проблемите около нас. Но когато нещо голямо раздвижи пластовете на всекидневието, когато дойдат покрусите, когато лежим дни и нощи на болничното легло или погребалната кола отнася тялото на скъп човек към отворения гроб, замисляме се не вече между другото, а сериозно и отговорно за себе си, за своя живот.
Сега вече хората обръщат погледа си към "великото навътре", оглеждат изминатия път и постепенно преминават към преоценка на ценностите - външните, преходните "ценности" и вечните истини, върху които е изграден необятният свят около нас. И след като са хлопали тук и там - при наука, философия, религия, след като са се лутали из лабиринтите на живота, рано или късно търсещите хора достигат до кръстовището, до един раздел, наречен Голгота, който разделя епохите.
В самия център на този раздел е побит, стар и груб дървен кръст.
В него се събират много пътища и пътеки, но най-ярко се очертават два пътя.
Единия е широк, отъпкан от безброй ходила, по който вървят множествата, път из равнините и долините на живота, с крайна спирка - отворения гроб, пръстта и червеят. А другият - нагорен, стръмен, каменист "тесен път", по който не крачат много люде, път към обилна светлина за очите, за ума, светлина за сърцето, път към високите върхове на познанието за Бога, път към вечността.
Аз тръгнах по този нагорен път. Попътните ми знаци са капки от алена кръв на разпнатия Назарянин, а звездата, която ме води, са Неговите слова - Христовото Евангелие за светлината и любовта.Но така, както Христос е изявил неговото учение и го е живял, както бе възприето то в ранните години след Исус, и между това, което виждаме днес по земята, почти няма равенство.
Днес по света се изявява едно "християнство", облечено в догми, ритуали, външна обредност, едно разделено, враждуващо помежду си християнство, в което едва се забелязват бледи следи от чистото учение на Христос - това светло и чисто Негово слово, което не можа да бъде заглушено нито в папските дворци на Средновековието, нито от златните одежди, от инквизицията или във феодалните замъци и кралски дворци. Не го унищожиха кладите и гилотината, защото смъртта няма власт над него. Носят го и ще го носят в сърцето си само осветените души - синове и дъщери на Бога, люде със свободна мисъл, разкрепостени от веригите на всяко робство души и сърца. Истинското, чистото Христово учение, не може да бъде сила в живота на хората ако се приземява и се разглеждат великите му вечни истини чрез обикновеното, традиционното мислене.
То се издига над догмите на ритуалите, над външната обредност, над традиционализма и фанатизма.
То не може да даде своите плодове богато, щедро, ако го посаждаме в низините на живота и към него се протягат нечисти ръце, властолюбиви воли, алчни погледи. Това светло учение може да просъществува в пълнота само във връзка с висините:с високите стремежи, с високите търсения, с чистите мисли и светлите дела.
Кои са неговите задачи и цели?
Да издига човешките общества, които са затънали в егоизъм и духовна нищета, в робството на недостони амбиции. Да им покаже, че не се живее само с "с хляб и зрелища".
Учението на Христос призовава към достоен за човека живот, в общество на обновени души и възродени сърца, което на библейски език се нарича "Царството на Бога на земята".
Утопични мечтания! Блянове! Наивни виждания! - ще възразят мнозина. Зная.
Но това никога не ме е смутило да крача по пътя на светлината. Всички най-велики духове през вековете са били наричани така.
Всяка нова идея/във всички дейности на живота/ е била посрещана и с недоверие, и с присмех, а нерядко е отричана и гонена. На тези "утопични мечтания" и "наивни мечтатели" човечеството дължи успехите на цивилизацията и културата.
Въпросите на живота са ме вълнували живот още от годините на младостта. И за себе си аз намерих разбиране и обяснение в Библейското познание. Никого не убеждавам, никого не агитирам. Аз само обяснявам в какво вярвам. И не само, че не се срамувам от своята вяра в Евангелието през времето на космическите полети, кибернетиката и.... водородната бомба, а напротив - радостно мие, че съм разбрала защо живея, какви са задачите на моя живот, как мога да ги осъществя, и то не по пътя на омразата, човеконенавистничеството и в борба да стъпча другия, а в едно дълбоко разбиране и обич към Бога и човеците - мои братя. Да дам своя принос, та този живот да бъде по-мирен, по-светъл, по-достоен. Разбирам, че знанието без светлината на душата, без обич и красота /във всичките им изяви/ не може да бъде сила за обнова на изстрадалото човечество.
Моята вяра се подхранва и от живия пример на безброй велики духове, живели на тази земя: Кеплер завършва научния си труд по астрономия с молитва. Когато го питат как успява, Пастьор отговаря:"Защото имам вяра, каквато има една бретонска селянка". Нютон, Коперник, Бах и Хендел, Шилер и Сенкевич, Юго, Достоевски и Толстой, Анщайн и още безброй светли души вървят и днес по пътеката "тясна" и стръмна, по която е тръгнала и моята душа. И това ми дава крила.
Авторът


Няма коментари:

Публикуване на коментар