неделя, 12 януари 2014 г.

6, 7, 8,9, 10-ти МАРТ

6-ти Март
Бог е жив! Той е все същият от "създаването на света". Изяви се и работи чрез пророците, изяви се и работи чрез Единородния Си Син Исус Христос, изявявал се е и е работил чрез Божествения Дух пред вековете, изявява се и работи и днес! Бог е говорил и говори на човеците и днес. Бог е вършел и върши чудеса и днес. Бог ни дава чрез Духа Си просветления, видения, съновидения, откровения. Бог и днес отговаря на молитви. Бог и днес пази и закриля. Бог и днес избира свои свидетели. Бог е говорил през вековете, говори и днес на човеците."А Ангел от Господа говори на Филип:Стани и иди към юг по пътя, който слиза от Ерусалим през пустинята за Газа. И той отиде. И ето човек от Етиопия, велможа на етиопската царица Кандакия, който беше поставен над цялото й съкровище и беше дошъл в Ерусалим да се поклони, на връщане седеше в колесницата с и четеше пророк Исая. А Духът рече на Филип:Приближи се и придружи тази колесница. И Филип се завтече, та го чу, като прочиташе Исая, и каза:Ами разбираш ли какво четеш? А той рече:Как да разбера ако не ме опъти някой? И помоли Филип да се качи и седне до него... И скопецът продума, та рече на Филип:Кажи ми, за кого казва това пророкът - за себе си или за някой друг? А Филип отвори уста и като почна от това писание, благовести му Исус." /Деяния на апостолите 8:26-33/ "А в Дамаск имаше един ученик на име Анания, И Господ му рече във видение:Анание! А той рече:Ето ме, Господи. И Господ му рече:Стани та иди на улицата, която се нарича "Права" и попитай за къщата на Юда, за един тарсянин на име Савел, защото, ето, той се моли, и е видял един човек на име Анания да влиза и да полага ръце на него, за да прогледа. Но Анания отговори:Господи, чул съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на твоите светии в Ерусалим. А Господ му рече:Иди, защото той Ми е съд, избран да разгласява Моето име пред народите... И тъй, Анания отиде и влезе в къщата, и като положи ръце на него, рече:Брате Савле, Господ ме изпрати - същият Исус, Който ти се яви по пътя, по който ти идеше - за да прогледаш и да се изпълниш със Светия дух. И начаса паднаха от очите му като люспи и той прогледна, и стана та се кръсти."/Деяния 9:10-18/
В наши дни. Един мъж прекарал дните на своя живот в истинското посвещение на Бога. Идва и краят... Той останал съвсем сам, последен от семейството си. По-далечните му роднини са другаде. Една скромна, вече зряла жена, живее в противоположната страна на многохилядния град. Една вечер тя усеща особено вълнение, без да има видима причина за това. Предната й вяра я е научила да търси отговор на такива въпроси в молитвено вглъбяване. Господи, какво трябва да направя? И чува чрез вътрешния глас у себе си:"Иди!"- казва се улицата, номера, името на един човек, непознат за нея. Тя чака напътствие. Нищо повече не й се казва. За миг се поколебава, но чува ясно:"Иди!" И тръгва. Намира същия самотен човек, който има сили да изрече само трите думи:"Жив е Бог!" И да си отиде с мир.
Една жена, предан работник на Бога, изживява тежки мъчителни дни. Нечия безотговорна ръка е хвърлила шепа тръни в душата и. Тя страда. Моли се, но молитвата й като че не е чута. Помощ от небето не идва. Усеща като че е заградена в някакъв обръч, който все по-плътно я притиска, без да намери изход. Но един неделен ден, към 15 часа след пладне, тя усеща такава слабост, физическа и духовна, че просто няма сили да започне каквото и да е. "Дали това не е някаква блокада от тъмните сили?" - шепти тихо тя. Мъката в душата й така я притиска, че не може да си поеме дъх. А по-късно, през същия ден, изведнъж просветлява...
Тежката сивота се процепва като от някакви невидими лъчи. Идва просветление и на ума! Тя разбира какво трябва да направи. Има вече сили да превърне замисленото в дело. Една седмица по-късно. Много хора са събрани, за да отдадат последно приятелско внимание на отминала вече сестра. Съседската жена е там. На отсрещната скамейка, близо до параклиса, седи жена, която тя познава малко. Но очите й, големи и тъмни, сега са отправени към нея. Дори тази жена й заговаря, нарича я по име и пита:"Сестра... вие скоро имахте ли някакви неприятни изживявания? Защото един ден аз се молех... и чувам вашето име. Не обърнах внимание и продължих молитвата си. Но чувам втори път още по-ясно и повелително двете ви имена и казах:Господи, дали тази душа няма нужда от моята молитва? И се молих за вас, като казах:Господи, Ти знаеш!" Жената, за която се бяха молили, е смутена, озадачена, но и радостна. Тя пита:"Сестра, можете ли да си спомните кога се случи това с вас? Преди три, четири или пет дни?" "Да, мисля, че толкова..." "А да е било в неделния ден, който отмина? между 15и 16 часа?" "Да ...точно тогава беше." "И имаше ли победа, сестра?" "Имаше, победата дойде. Жив е Бог!"
В една болница близо до активния фронт през последната световна война, санитарният влак е донесъл стотици тежко ранени и умиращи войници. Моргата не побирала вече труповете. Вечерта дежурният лекар огледал внимателно труп след труп, за да се увери, че няма жив войник и се прибрал в стаята си. В същата болница работела и една сестра. Бащиният й дом бил дом на обич и доброта. Всеки се трудел безшумно да изпълни светия дял на своето служение по стъпките на Исус. Тази сестра се събудила необичайно през нощта в някакво неопределено безпокойство. Една мисъл преминала като искра в съзнанието й:"В моргата има жив войник!"
В нейния дом сестрата била научена да говори на Бога, да затваря вратите на душата си за шума на света, за да чуе и това, което Бог говори, а после да бъде послушна на всяка Негова повеля. Затова сега веднага скочила от леглото, облякла се набързо и потърсила дежурния лекар. Споделила с него безпокойството си. "Не се тревожете, сестра, аз много добре прегледах всеки войник от моргата." Девойката се прибрала в сестринската стая, но тревогата й се увеличила и тя отново се отправя към лекаря."Не мога да заспя, докторе. Имам увереност, че в моргата лежи жив войник." "Това са вашите нерви, сестра. Вярвайте ми! Вървете да спите. Вземете нещо за сън." Но тревогата на сестрата не стихва. С риск да раздразни сериозно лекаря, потропала отново на вратата му. "Докторе, чуйте ме, в моргата има жив войник!" "Е, добре, сестра. За ваше спокойствие нека отидем заедно." Огледали труп след труп. Каква била изненадата на дежурния лекар, когато сложил ръка върху ръката на един войник и усетил пулса му. "Той е жив - повтарял той. - Как е възможно това? Така внимателно прегледах всеки..." случайно ли сестрата бе събудена? Случайно ли тя стана и на три пъти похлопа на вратата на лекаря, за да го предупреди?

7-ми Март
БОГ ТВОРИ ЧУДЕСА И ДНЕС
Някога:"И когато беше в един от градовете, ето човек, който беше цял прокажен, като видя Исус, падна на лицето си и Му су помоли казвайки:
Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш. А Той допря ръка и се допря до него и рече:Искам, бъди очистен. И начаса проказата го остави."/Лука 5:12-13/ "И когато влезе в една ладия, учениците Му влязоха подир Него. И ето, голяма буря се повдигна в езерото, дотолкова, че вълните покриваха ладията, а Той спеше. Учениците му казват:Господи, спаси, загиваме! Тогава стана, смъмра ветровете и настана голяма тишина..."/Мат.8:23-26/ Приятелят на Исус - Лазар, е мъртъв. Викат Го. Той идва до гроба и нарежда:"Отместете камъка." Марта, сестрата на умрелия, Му казва:Господи, смърди вече ,защото е от четири дни в глоба. Отговаря й Исус:Не ти ли рекох, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? И тъй, отместват камъка... Исус извиква със силен глас:Лазаре, излез вън. Умрелият излиза с ръце и нозе повити в саван, а лицето му забрадено с кърпи. Исус им казва:Разповийте го и оставете го да си иде./Йоан 11:39-44/
В наши дни: Истински случай в Плимут /Ангилия/. Двама непознати мъже стоели под градския часовник и броели ударите в полунощ. Но часовникът поради повреда отброил не дванадесет, а тринадесет удара. Двамата мъже се погледнали - единият висок, другият нежен, среден на ръст. Не си разменили нито дума и тръгнали в различни посоки. Високият здрав мъж бил офицерът капитан Джарвис. Изминали дни, месеци... Една сутрин капитан Джарвис се събудил много рано. Имал вътрешно разбиране, че трябва много бързо да замине някъде. Къде, не знаел. Облякъл се, слязъл по стълбите на голямото си жилище и отворил входната врата. Пред къщата в изненада видял своя ординарец и коня си оседлан за път. "Извинете - обяснил младият човек - не разбирам защо бях неспокоен през тази нощ. Не можах да заспя. нещо ми подсказваше да приготвя коня Ви и да го доведа пред вратата за заминаване."
Капитанът насочил коня към съдебната палата. когато влязъл, процесът бил започнал. Той стоял още близо до вратата, когато председателят на съдебния състав се обърнал към обвиняемия:"Вие, подсъдими, ще кажете ли нещо в своя защита?" "Друго няма какво да кажа, освен че съдът е изпаднал в някаква заблуда. Неправилно съм обвинен в това деяние. Трудил съм се да живея по онези закони на живота, които са записани на човешкото сърце. Честността ми е била попътен лист в този свят. Не мога, разбирате ли, нищо не може да ме застави да оцапам ръцете си с кръв. Вие може да не ми вярвате, но има Един там горе, Който всичко знае." "Съжаляваме, че не можем да Го призовем с призовка да свидетелствува за вас" - подхвърлил насмешливо прокурорът. "Не съм извършил убийството!" - повторил бавно, но твърдо подсъдимият. "Доказателствата ви? Това е, което ще потвърди вашите думи." "Там е и моето нещастие - отговори обвиняемият. - Единственият човек, който може да ми помогне, е един мъж във военна униформа, чието име не зная, нито зная къде живее. Той би ви казал, че в часа, в който е извършено убийството за което съм обвинен, ние двамата стояхме пред градския часовник в Плимут когато поради повреда, той отброи не дванадесет, а тринадесет удара в полунощ. Кой беше този човек, къде е той сега, не зная." В този момент из залата прокънтял гласът на капитан Джарвис:"Тук съм." И продължил:"Това, което казва този обвинен човек, е истина! Ние двамата с него бяхме под големия градски часовник в Плимут в онази нощ ,когато часовникът отброи тринадесет вместо дванадесет удара в полунощ. Погледнахме се и се разделихме без да си кажем нито дума." "Но как стана така, че сте тук в този час?" - попитал председателствуващият съдебния състав. "Ще ви обясня...отговорил капитан Джарвис, а в себе си в безмълвие си казал:Ето защо е трябвало да пътувам!"
Дали можем да наречем случайност това координирано събитие, което трябваше да бъде извършено не от един човек, а от група хора? Кой събуди капитана с разбирането, че трябва да замине? Кой внуши на ординареца му да оседлае коня и да го доведе пред вратата? Как лодкарят разбра, че в този ранен час трябва да придвижи лодката и то на това място? Кой отведе коня именно в този град и отправи капитан Джарвис към съдебната зала, за да пристигне по времето, когато беше необходимо да се свидетелствува за добрия,честен човек, както каза непознатият гражданин, или всичко беше рожба на сляпа случайност?

8-ми Март
ХАНС - ТИРОЛСКОТО МОМЧЕ
Д-р Флийд, дребен и слаб, но енергичен човек и водачът му, снажен здрав тиролец, крачат по тясната алпийска пътека. Водачът се спира и обяснява на чужденеца:"Ето, тук някога е имало голямо селище. През властвуването на баварците по тези земи е тежала тирания. Но народът ни е все същият свободолюбив, не понася робията, за това и жителите на това селище се готвели за съпротива. Мъжете и жените, и младите, и децата дори помагали. Не след дълго от Бавария наистина започнали да се придвижват военни части. - Виждате ли тези височини? - продължил тиролецът - водач. - Там са били сигналните огньове - купчини сухи дърва и вътре насмолени пръчки, за да се запалят купчините и от най-слаб, горящ огън, та видят ли хората от селището горящите купчини, да се спасяват.
В селото живеела и една сиромахкиня. Останала тя от целия род, да има кой да се грижи за единствения й внук, слабо, болнаво момче. Хранела тя своя Ханс с плодове от гората. Един ден открила маскираните с клони сигнални купчини за опасност и споделила с момчето."Пък ти си мълчи сине. Всякакви хора има." - предупредила го тя. Ханс продължавал да изрязва с джобното си ножче дървено човече, но ръцете му потрепервали."Какво има?" - обезпокоила се бабата. В отговор се чуло неудържимо ридание. "Всички имат какво да вършат, само аз не мога нищо да направя. За нищо не съм годен - редял през сълзи Ханс. - Защо ли съм се родил такъв хилав, непотребен?" Старата жена го гледала с мъка, а после заговорила с майчинска топлота:"Чуй, сине, мене, старата майка и запомни думите ми.Определена е работа за всеки човек.
Ей тук - и тя показала гръдта си, щом ей тук нещо заговори, това е сигналът, че е дошъл час човекът да направи нещо, дето не е като другите неща. Бог ще му даде знак кога човекът трябва да изпълни това, дето ще е достатъчно да не е живял напразно. Само трябва да се бди и да се чака търпеливо. Тъй казва нашият Спасител Исус! И ти не си тук, на тая земя, сине, ей тъй, без да сториш нещо. Бог си има план и за тебе. Ти чакай, бди кога ще дойде твоят час." "И за мене ли , бабо, ще дойде такъв час?"
"Знам, ще дойде! Само ти бъди буден, да не би да не чуеш гласа на Бога."
"Колко хубаво разказваш, планинецо -прошепва д-р Флийт - Как прекрасно звучи твоята реч тук, сред чистотата и величието на планината. И после? Какво стана после?"
"Селяните - продължава тиролецът - чакали ден, три, седмица, а баварските войски не идвали. Наближавало народен празник и се отпуснали. В деня на празника всички се прибрали в селището, дори и пазачите на сигналните огньове. Веселието продължило до късно. Същата нощ тиролското момче Ханс се вслушал в далечните гласове на веселието и мъката дълбаела душата му.И като лежал така - буден, с полуотворени очи, нещо у него нашепвало:"Не заспивай, Ханс!Стани!Облечи се, вземи огнено палило и тръгни към купчините горе!" Тръпка ясна, жива преминала през него. Той все още не разбирал. "Не се бави, Ханс! Тръгвай!" - отново прозвучал повелително този глас. Момчето разбрало... Дали това не е "неговия час", както казвала баба му? Тръгнал през гората. Крачел и не можел да повярва, че това е той, хилавият Ханс. Каква е тази непозната сила, която го изпълва? Той вървял все по-нагоре по тясната пътека. Но на един завой се спрял. Дочул приглушени гласове. Скрил се зад храстите и слушал. Хора във военна униформа, двама, трима, пет...прикрито се придвижват нагоре.
"Към купчините, към сигналните огньове върви!" - тихо си повтарял Ханс, без да знаят бащиното му име дори, сега поело без забава нагоре към сигналните купчини. Катери се, пълзи, свлича се, пада, пак се изправя. Но...върви! Окървавен, с раздрани дрехи, кален, задъхан той достигнал първата купчина, после към по-далечната. Успяло да ги запали. Сигналът вече е даден. Разузнавачите на баварците видели в светлината на пламъците едно момче, което бягало надолу. Стреляли по него, а после бързо се отдалечили, защото разбрали, че това дребно момче окървавено и с раздрани дрехи, е свършило "добра работа".
"А как са разбрали селяните?" - пита чужденецът видимо в дълбоко вълнение. Планинарят-водач обяснява:"Хората долу се питали - "Кой, кой запали сигналните огньове?" И сред този глъч се чул слабият глас на момче:"Неприятелите идеха... Някой ми каза, не зная кой, но чух тих глас -"Ханс, тръгвай горе към купчините! Не се бави!" Два пъти бяха повторени тези думи. И аз тръгнах с палило. как стигнах горе, не зная. Видях сенките на разузнавачите-неприятели. Те се прикриваха, но напредваха нагоре, към сигналите. Тръгнах без път, направо.И запалих... Огньовете пламнаха." В изнемога момчето успяло да изрече още:"Отведете ме при баба..." И се свлякло на земята. И пак си останали старата майка и Ханс в тяхната прихлупена къщица. "Бабо -казало един ден момчето.- Сега пак съм си хилав, но ей тук в гърдите ми свети като малко слънчице една светлинка....Пак ще изрязвам с ножчето човечета, птици и цветя, но тази радост ме топли. И да бях умрял, ей с тази радост щях да си отида."
"Нали ти казах, сине - отвърнала кротко старицата - нали ти казах, че и твоят час ще дойде? И той дойде. Ти беше буден, чу гласа на Този, Който всичко разпорежда в света и извърши това, дето прави човекът, да е напразно живял на тази земя."
"Това е записано, господине - завършва разказът си тиролецът. - Това е записано и в хрониките на нашия народ и в сърцата на хората.
Аз с много любов научих тези редове, за да ги предавам на онези, които са истински приятели на всичко, което наричаме "планина", "висина"..."
"И аз бях един от тях, така ли?" пита чужденецът. "С душата си разбрах това." - Отговаря планинарят. "Благодаря ви... Тези, които, гонят високите върхове на планините, догонват и духовните висоти. Ето, това пък аз разбрах с душата си за вас, тиролецо!"

9-ти Март
"Жив е моят Изкупител!"
/Ораторията "Месия" на Хендел/
На "Уест Минстер" в Лондон англичаните са увековечили в камък образа на Георг Фридрих Хендел. Паметникът изобразява композитора в естествена величана, седнал пред грамаден орган. Хендел свири откъс от оратория "Месия" - "Аз знам, че моят Спасител е жив!" И чрез тези слова в музика той говори на човеците, на Бога и безкрайността. "Възкресението на Герог Фридрих Хендел" - така е озаглавил известният писател-хуманист Стефан Цвайг есето си за този колос в изкуството. Какво друго, ако не възкресение - разбирано в смисъла на нашето време, беше това, което духът На Хендел даде на света след като Бог изведе тялото му от мъртвешката неподвижност? Чудо! Само така може да се разбере как поваленият гигант, с тяло, останало почти без дъх, може да създаде безсмъртната оратория "Месия".
Лондон, 13 април 1737 година. Хендел е паднал до работната маса в кабинета си. "Апоплектичен удар" е поставената диагноза. Много тежък, почти смъртоносен. Спасение няма. Така отсъждат лекарите. Хендел е безвъзвратно загубен и като музикант, и като човек. Но небето има друг план. Въпреки огромното си творчество, този велик музикант малко знае за Бога и за вярата в Него. А мисията, която трябваше да му бъде възложена, беше величава. Хендел, според волята на Върховния Разпоредител на вселената, трябваше да предаде Словото на Бога чрез езика на музиката, да говори за Месия - Божествения Пратеник на земята, и тази музика да звучи през вековете. Хендел не беше готов да изпълни всичко това. Затуй трябваше да премине през "огнен" път: трябваше да разбере колко са неговите човешки сили, силите на тялото му. Ето, сега неговото тяло бе в мъртвешка неподвижност. Лекарите повтарят:"Колкото до човека Хендел - само по някакво чудо може да оцелее, обаче музикантът е загубен завинаги. Ударът е засегнал мозъка." Но Бог казва друго! Под тленната обвивка на тялото човекът носи безсмъртното зърно на Духа. Този дух Бог докосна, оживи го в умиращото тяло на Хендел и там дълбоко се раздвижиха неугасващи сили като горящи подземни води. Вътрешният човек у Хендел трябваше да живее и оживя! "Тялото му устремено започна да се откъсва от оковаващата прегръдка на смъртта. И първото, което той посещава в Екс /мястото на лечението му/, е храмът. Странно наистина - пише Цвайг - странно. Човекът, който не бе се отличавал с особена вяра, щом влезе в храма се почувствува завладян от безкрайното като никога дотогава. Особено когато се озова в галерията на органите. Ясни и чисти звуци изпълниха потъналото в мълчание пространство. Хората слушат удивени. "Нима друг път не бяха чули смъртен човек да свири така?"
Хендел свири като никой смъртен, защото Божественият Дух го е докоснал. Оздравяващият музикант добре разбира това и продължава да свири с наведена глава и в дълбоко смирение.Така той благодари на небето, че отново може чрез езика на тоновете, който разбират всички люде със сърцата си ,да говори не само с хората, но също и с Бога на вечността.
"Дошъл съм направо от ада" - казва той по-късно на удивените лондонски лекари. "Чудо, истинско чудо, само чудо." - мълвят те. Но това "чудо" може да бъде оспорвано. Едно знамение в човешкия живот не е най-същественото. Това "чудо" лекарите и самият Хендел дори, можеха да го приемат като "медицинско чудо" или чудо на неговата изключителна жизненост. Душата на Хендел трябваше да се разтвори. Тя трябваше да стане годна да възприема онова, което ще достига до нея, за да го предаде на другите. След физическото чудо/телесното оздравяване/, трябваше да дойде духовното просветление. И затова идва нова огнена бариера по неговия път. Условията са против него. Избухва война В Испания и хората се събират по площадите, вместо да слушат музика. През 1739 г. над Лондон бушува сурова зима. Студът сякаш сковава душите на хората. Дълговете на Хендел се увеличават. Но най-страшно е отчайващото безразличие на хората. Цвайг отбелязва:"Постепенно мъжествената му смелост се разколебава. Изглеждаше, че отново пресъхва "свещеният извор" в дълбините на неговото битие. В отчаяние душата му стенеше:"Защо Бог ме възвърна към живота, когато хората искат отново да ме погребат? Защо да живея, когато няма жажда да творя? Отвсякъде ме посреща ледено безразличие." Неведнъж той се застоява на моста на Темза, вглежда се в тъмните води и си мисли как с един замах да отхвърли тежкото бреме на тази пустота, ужаса на самотата, на чувството, че е изоставен не само то хората, но и от Бога.

10-ти Март

Цвайг отбелязва: "Нито за миг той не се примири, не престана да дири път за спасение! Хендел не забравя, че не трябва да чакаш само помощ извън теб, без ти да направиш за себе си и живота си онова, което е твой дял, твой дълг. И както из най-гъстия мрак се ражда зората, така настъпва и за Хендел новата зора." Бог проговаря на човека, именуван Георг Фридрих Хендел, избира го за особена мисия. И тази мисия е величава! Той не беше достатъчно подготвен за нея, затова трябваше да премине през огнен път. И премина, и устоя! Не позволи да угасне светлината на духа му и в най-тежките часове. Не престана да търси спасителен път, път към Бога. Хендел изпълни задачата, която му бе възложена - остави на човечеството нещо единствено и свято - претвори в музика Словото на Бога, каза на човеците кой е "Месия". Той бе разбрал една величава истина:че му бе дадено - за да го даде на другите. "Сега вече той знаеше пише Стефан Цвайг, че през музиката на "Месия" - чрез цигулките, които звучат в нежност и топлота, или звуците на тромпетите, чрез светлите мелодии на флейтите, чрез песента на хоровете, чрез гръмотевичната стихия на органа, ще обявява като утринен полъх, ще нашепва благо, ще призовава, ще предупреждава, ще изобличава и гърми словото на Бога, за да достига до хората, блуждаещи в тъмнината на ноща. Към Бога трябва да се върне това Слово, но оплодено от устрема на човешкото сърце! И затова в ораторията прогърмява едно мощно алилуя." Хендел улавя, издига, разгъва и разпростира това вечно слово, като че събира в него цялата радост на живота. Това алилуя той повтаря и преобразява, сякаш иска да включи всички гласове по земята. И сред могъщата сила на органа се повтаря и повтаря това вечно "алилуя", докато идва и последното огнено слово на тази молитва:Амин.
Когато ораторията е завършена и Хендел свири за първи път пред лекаря, който някога го бе зачертал от живота, и когато прогърмява и последното "Амин"... сам композиторът се изправя, изплашен от това, което е трябвало да създаде. На доктора се струва, че под напора на тази музика стаята ще рухне. "Приятелю - извиква той. - Нищо подобно до сега не съм слушал. Дяволът е влязъл във Вас." Лицето на Хендел се помрачава. "Напротив - казва уверено той.- Аз пък зная, че сам Бог беше до мене и в мене!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар