МАЙКАТА ЗЕМЯ

Казват ми - ние сме едно цяло, земята и всичко що е на нея. Как едно цяло? И какво всъщност е земята? Знам че сме родени тук, живеем на нея,  дишаме, храним се от нея и все пак не разбирам... Какво толкова - земя, пръст. Tя да не е нещо живо, че да я боли или да страда, или да плаче? Как се превземат някои хора - земята била жива ...  Планетите се раждали,  пораствали, остарявали и умирали - също като хора. И все пак те са само някакви си камъни,  Как ще живеят? И така докато един ден нашата майка Земя ми проговори. . . Да, точно като жив човек, проговори ми на сърцето, в мислите и умът ми. "Какво ви сторих, че така ми отвърщате?" - ни пита тя. "Не давах ли дъждът Аз остарявам вече и ако не ми помогнете, ще погинем заедно. Убивате ли мене,  убивате себе си. Тя била млада и хубава, и здрава. Как обичала живота повече от всичко и радвали й се планети други стари, умиращи, немощни.  Родила майката Земя - деца. Гледала ги с много любов и топлина. Дарявала им всичко от себе си.  Грижила се за всяко едно дете с много любов и очаквала съответно да получи любов като отговор.  Естествен закон - каквото даваш, това да получаваш, каквото сееш,  да жънеш, но уви... Деца благодарни, рядко се раждат. Не, тя не чакала  благодарност. Тя искала само децата й да са щастливи в нея, като в уютен и пълен дом. Колко ли неща е видяла в своя некратък живот, само тя си знае. Колко мъчения, кървища, войни ...Не давах ли ви на времето си и сняг, и слънце и пролетен вятър? Не храних ли ви изобилно от плодните градини? Не раждах ли всякакви видове семена и животи за ваша радост?  Какво ви сторих, че толкоз мъчите ме? Какво ви сторих, че толкоз мъки трябваше да понасям и още и още? Птиците ми умират в небесата от човешка ръка, рибите в моретата и животните в горите. Вие сами - деца мои се избивате по между си. Какво да сторя, че да обърна сърцата ви? Как, за нищо ли не ви боли? Дори за самите вас? Себе си убивате.  Какво ще ядете и какво ще пиете, ако не се погрижете за собствения си дом, къде ще отидите да живеете, ако аз умра? Дечица, скъпи, обичам ви всичките! И вие които ме тровите, и тези които ме убивате с взривове и възпламенявате вече остаряващото ми тяло. Обичам ви! Как не разбирате, че без мен сте обречени? Защо не искате да се погрижите за старата си майка - Земя? Само една ваша дума пълна с обич и мир от сърцето, на място и аз ще оздравея. Как искам да ви видя пораснали и успели. Достгнали върховете на живота, не на смъртта. Как искам да ви видя променени с живитуптящи сърца, а не с камъни в гърдите си. ПРевърнахте оазисите ми в пустиня. Ще се намери ли поне едно дете сред безброй, което да превърне пустините ми в оазиси? Дете, което може да забрави за себе си и да се погрижи за майка си? Колко от вас, скъпите ми деца, ще се погрижат за мен? Все още вярвам във вас деца! Вярвам, че разумът на сърцето ще надделее над самоунищожаващия егоизъм и че животът ще победи смъртта... Радвайте се на този живот, деца мои! Той е толкова кратък, а вие така не му обръщате внимание и времето ви отлита в дребни грижи-важни за вас..."