НАЙ-ВИСОКОТО ДОСТОЙНСТВО ЗА ЧОВЕКА
Човекът е творческо същество. Творческото вдъхновение и творческият труд са основите на човешкия прогрес, на човешката култура, на човешкото добро. Но достойно творчество е това, което е съобразено с висшите закони на живота - Божествените. Тогава творчеството му ще помогне на човека да осъществи себе си като син на светлината, любовта и мъдростта. Нравствеността на човека, т.е. познанието му за доброто и злото изгражда неговото достойнство. Непресъхващите извори на човешката радост са: живата му будност и нравствена отговорност, чистото сърце, осветлената душа, любовта в многобройните й форми, крилатият ни дух. Достойнството на човека като социална личност е практически резултат от значимостта му като духовно-нравствена личност. Но най-високо достойнство на човека е участието му като ратник и съработник на Всевечния Творчески Дух - Бог, за обнова на личността, когато човешкото тяло ще бъде храм на Бога, душата-обител на чистота, а сърцето-олтар на любовта. Ето истинското величие за човека. Защото кое е по-велико от човешката душа? През всички епохи учени и философи са се опитвали да навлязат в нейната необятност, но без успех. Не са намерили път в лабиринта, който отвежда до нейните бездни, и до нейните висини. Загадка, странна загадка е тази наша човешка душа!
Нетленните богатства на света в същност са нейни съкровища. Всичко красиво, светло, добро е част от нея. Всичко трайно, безсмъртно в живота е нейно, защото е част от нея. Душата може да расте или да чезне в зависимост от това дали нейните предели са огрявани от лъчите на любовта или из гънките й се стаяват сенки и усои. Любовта разширява границите на душата до необятност, до необозримост. Сенките изпиват влагата й. Затова в Евнагелието и из цялата Библия ще срещнем огнения призив за покаяние, за обновление, за пречистване, за освобождаване на душата от сенките, които изпиват влагата й.
Затова в Евнагелието и из цялата Библия ще срещнем огнения призив за покаяние, за обновление ,за пречистване, за освобождаване на душата от сенките, които изпиват влагата й. Добротата и чистотата я обогатяват. Затова Исус каза там, на планината: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога." Ветровете на безлюбието, гордостта, завистта, притворството, прекършват стеблата на цветята й. Исус знае всичко това и предупреждава вярващите в неговото Евнагелие през всички векове: "Защото, казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в Небесното Царство." И още:"Никой не може да слугува на двама господари. Не може да слугувате на Бога, и на Мамона. Не всеки, който ми казва:"Господи! Господи! - ще влезе в Небесното Царство, а който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата." Какво са нашата наука, култура, техника без величавостта на човешката душа? Та душата на всяка култура, наука и прогрес, не е ли тя, човешката душа? Затова силен е онзи, който може сред шума и тревожните сирени на живота да беседва със своята душа. Тогава човекът прониква в нейното величие и сам става велик.
7-ми
С ПОГЛЕД В СЕБЕ СИ
"Претеглен си на капоните /везните/
и си се оказал недостатъчен." /Даниил 5:27/
Нека се върнем от обзора ни през вековете и спрем при нас... при мен, която пиша тези редове, и при теб, до когото са достигнали те. Като знаем, че най-великото ни призвание на тази земя е да бъдем човеци-зидари, зидари на себе си, като ни са дадени чрез библейското познане основните материали за нашето отговорно строителство, като ни е показано чрез живия пример на Исус как трябва да изграждаме сградата на нашата личност, като е промислил Бог за всичко, което ще помогне на човека да израсне "в пълнотата на Христовия ръст", какво сме изградили до сега аз и ти? Докъде сме достигнали в нашето израстване? Като сме тръгнали с вяра по "тясната пътека" нагоре, към Белия връх на Духа - Царството Небесно, където ни е казано, че "трябва да влезем", докъде сме стигнали в нашия път? Ако днес трябва да бъдем претеглени на небесните везни - Словото на Бога, какво ще напишат нечии пръсти за нас?
Каква ли ще бъде отсъдата за нас? Недостатъчни? След като ни са дадени градивните материали чрез Евангелското познание, като е промислил Бог за всичко друго, което ни е необходимо за нашето изграждане като синове и дъщери на Бога, имаме ли оправдание! Ако не сме такива, каквито знаем, че трябва да бъдем, причините не са извън нас. Трябва да ги потърсим в нас! Една жива душа в Бога свидетелствува: През ведър пролетен ден бях в дълбок размисъл как вярващият човек може да достигне до онази победоносна вяра, която прави чудеса, и от този размисъл, там някъде из дълбините на моето битие дойде един въпрос:Моята душа белязана ли е със знака на живота? Като получих толкова много, какво дадох на Бога? Моят живот на вяра като сладководното Галилейско езеро ли е, което приема водите на река Йордан, но не ги задържа? Срещу всяка капка, която се втича в него, друга капка изтича. Това езеро раздава и затова живее. Затова китна зеленина окръжава бреговете му, дърветата навеждат клони и жадните им корени просмукват благодатната влага. Сам Христос обичаше това езеро и често се вглеждаше в бистрите му води, отразили небето и слънцето. И изрекох гласно:"Моята душа като това езеро ли е?" А после продължих пак в мисъл:Вярно е, че не е леко да се върви след Христос. А как си мислят някои християни, че да вървиш след Христос, и да Го следваш по Христовому, и това да бъде смисълът на твоя живот е нещо леко? Словото на Бога не премълчава, че истински живот по Христос значи понякога да се крачи нагоре с разранени ходила, с клепачи, парещи от покаяни сълзи, или наболели сърца, от които се оцеждат тежки капки кръв. Но светилникът ни трябва да не гасне! Той трябва да бъде нависоко. А щом нашият светилник - вярата ни - е поставен нависоко, ще го духат ветровете, ще се люшкат в него стихии, ще плющят дъждове... А светилникът трябва да гори, да свети!
"Моят светилник свети ли?" - попитах гласно. Не разбрах как погледът ми оглеждаше моя живот през изминалите години. А те не бяха малко. Няколко десетилетия живот на вяра в Евангелието. Тогава дойде нов въпрос - "Какво правих аз през тези години? Живях ли според познанието, което имам, по Христовому? Ако Бог тази нощ ме отзовеше от този живот, как ще се явя пред Него?" И тогава започнах един честен диалог със себе си - къде бях в моя път след Христос. Последваха въпроси, въпроси, въпроси... Отговарях, искрено, честно, откровено, каквото и да ми струваше това. Резултатът? Недостатъчност! Не се получи равенство между това, което зная от Словото на Бога, че трябва да бъда и това, което разбрах, че съм. Знанието, поставено в едно то блюдо на "Небесните везни" - Словото, натежа. Аз имах знания за това, което трябва да бъда. Другото блюдо, в което бяха делата на вярата ми, олекна. Разбрах. Плодовете на моята вяра бяха недостатъчни за ръста на моето познание за Бога и вярата в Него. И си спомних онова, което нечии пръсти бяа написали през онази нощ на пиршеството в двореца на Цар Валтасар и пророк Даниил бе разчел написаното:"Премерен си на капоните /везните/ и си се оказал недостатъчен."
8-ми
Недостатъчни сме! Това е неумолимата истина. Това би отсъдил и сам Христос, ако дойдеше днес на земята, за да провери какво е направило човечеството след близо две хиляди години Евангелско благовестие. А защо сме недостътчни? Защо вярата на ранните християни някога разклащаше троновете на римските цезари и сриваше езически кумири? Защо тази вяра преобрази лицето на земята, тогавашната цивилизация и култура? Защо християнството на чистите души и предани сърца през тъмното Средновековие устояваше и през горящите клади, и през бесилките и гилотините, и през кървавата Вартоломеева нощ, и през инквизиционните мъчения? Те устояваха, защото тяхната вяра беше и лична, и обществена градивна сила! Защо нашето християнство днес да не бъде такава лична и обществена сила? Нима истинката чиста и здрава вяра в Христос и Евангелието е престанала да бъде доблест? Нима вярата ни и днес не може да бъде смела ориентация сред хаоса на идеите? Нима истинското следване на Христос не значи и днес, както някога, Христоподобен характер - осмислен, здрав, чист, прогресивно-действен живот? Нима вярата в Бога не е вътрешна сила и утеха? Нима вярата в Евангелието и днес не е надежда за безсмъртие? Тогава защо нашето следване по стъпките на Исус и днес, както и някога, да не бъде и лична победоносна вяра, и победоносно християнство? Безспорно, отговорът на всички тези въпроси е в личния духовен опит на вярващия, в нашия личен духовен живот.
Ако сам Христос се изправеше в този час пред всеки, който е приел да се назовава с Неговото име, колко от съвременните Христови последователи ще отговорят непоколебимо:"Аз се подвизавам в добрия подвиг на вярата!" "Добрият подвиг..." Подвигът - ето ключът. Християнството на чистите души и предани сърца някога беше подвиг. И устояваше. Устояваше срещу всичко и всички! Подвиг ли е нашето християнство днес? Не е подвиг. Това е неумолима истина.
9-ти
ВЯРАТА В ХРИСТОС Е ВЯРА НА ПОДВИГА
Само вяра - чиста, светла, здрава и непоколебима, вяра, в която се изявявят плодовете на един обновен дух - само една такава вяра на подвига може да бъде могъща градивна обществена сила и днес, в епохата на атома и междупланетните полети. Само едно християнство на подвига може да бъде духовно-нравствен будител за повече човечност и правда в този свят. Само едно християнство на подвига може да влее нов дух и ново съдържание във всичко, което се строи и изработва в днешното динамично време. Само така християнството ще бъде "живата съвест на човечеството", защото вярата в Евангелието, вярата в чистото и свято слово на Исус Христос не е отживелица. Истинската вяра в Христос и Неговото учение не е мъртва, сковаваща догма, не е показен ритуал и обред, Евангелието не е дори само Богослужебна църковна книга, а Блага вест - жива, действена, могъща сила за добро и прогрес. Когато говорим за "вяра на подвига", не трябва да се разбира, че и ние днес трябва да умираме по кладите, гилотините и арените. Така умираха нашите праотци. Подвигът има много изяви и много имена. Нашията подвиг, преди всичко, трябва да бъде победоносна борба със себе си, с по-нисшето у нас, с навиците на "стария човек", които сме донесли като наследство в нашия уж обновен живот. Нашият подвиг днес трябва да бъде жив пример на осмислен, чист, светъл здрав и действен живот - жив пример на Христоподобен живот в нашия дом, в най-близката ни среда, в обществения живот. И когато някъде се чуе -"този е Христов ученик", това трябва да бъде синоним на чистота, на мъдрост и доброта, на честност, трезвеност и благородство. Нашият подвиг днес трябва да бъде: в един свят на овълченост да сме нежен обвей на милост-да се доближаваме до хората с блага дума. Не да изсипваме в една отворена жива рана огъня на безотговорни или злонамерни слова, а да помажем тази рана с оздравителния клей на Христовата любов у нас. Да си в състояние на яростните пристъпи на ненавистта, на злобата, на присмеха или уж случайно подхвърлените отровни думи, да отговориш спокойно, с любов, без стаено лошо чувство, с разбиране, да отвърнеш на измаменото доверие в човека с обич, да простиш, да забравиш, да заличиш без следа в себе си дълга на твоя ближен - дали това не е подвиг? Подвиг е. И то "добър подвиг"!
Да замълчиш мъдро когато те оклеветяват, да не отвърнеш на хулата с хула, да пазиш да не изречеш лъжлива, излишна, празна или гнила дума, да преглътнеш натежалите сълзи в очите си или да се усмихнеш през сълзите благо, с доброта и разбиране, да се молиш за този, който ти е сторил зло, да отвърнеш на притворството и завистта с милост, с отворено сърце - дали това не е подвиг?
Такова ли е моето и твоето християнство - християнството на подвига? Такава жива, действена и мощна, победоносна и плодотворна ли е нашата вяра? Личат ли в нашия всекидневен живот изявите на плодовете на духа? Не сме такива, каквито знаем, че трябва да бъдем! Тъжна, но вярна констатация, нали? Какво ни спъва? Какво ни пречи да израстнем в духа на Христос? Защо сме се закотвили "някъде" и не можем да излезем сред открити води, на висок и светъл друм? Ако ние все още продължаваме да даваме място в нашя живот на привички, навици, порядки от "стария" човек -нови човеци ли сме? Ако плътският човек у нас все още движи кормилото на нашия живот - можем ли да претендираме, че вярата н Христос ни е обновила? Защото апостоът казва:"Копнежът на плътския ни човек е враждебен на Бога, понеже не се покорява н Божиите повеления." "Тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога." "Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух!" И апостолът се провиква така, че неговият глас да отеква през вековете:"Духа не угасвайте!"
10-ти
ДУХА НЕ ОГАСВАЙТЕ
Знаем от това, което ни е говорил Бог чрез Словото Си, че човекът беше създаден по образ и подобие на Бога, малко по-долу от ангелите.
У човека Творецът вдъхна "от Свето дихание", от Своя Дух. Но когато първите люде не издържаха "изпита за послушание" и грехът умъртви това дихание у човека, хората заживяха своя живот като синове на злото и мрака. По земята се движеха човешки множества сред все повече материални придобивки, но с празни и пусти души, изцяло под властта на плътския човек у тях. Но небето промисли! Изпрати Бог - Небесен пратеник "за да спаси погиналото". Казано е чрез Йоан: "Но светът не Го позна. У Своите Си дойде, но Своите не Го приеха, защото делата им бяха зли." Апостол Йоан отбелязва и нещо друго, също съществено:"А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, тези, които вярват в Него." Но кои са тези, които отново стават Божии чада - синове и дъщери на Бога? Пак чрез апостол Йоан е обяснено:"Които се родиха не от кръв, нито от прътска похот, но от Бога!" Сам Христос каза на Никодим:"Ако не се роди човек отново, никак няма да влезе в небесното царство." А това значи, че през новораждането на човека Духът на Бога отново оживява в него. Изводът е ясен:"Ние сме дотолкова "чада на Бога", доколкото е жив у нас Божественият Дух, частицата, диханието от Неговия Дух.
За да може да действува Духът на Бога у нас и чрез нас, пламъкът вложен в душите ни трябва да гори, да свети, а не да мъждука и гаснее. "Светилниците ви да бъдат запалени." /Лука 12/ Това е Божествената повеля. След покаянието и новораждането на една душа в дух и истина, и когато тази душа се разтвори за истинско посвещение, към човека потичат потоци от небесна благодат. Душата ни е в ликуване, в искрена чиста радост. Горим от желание част от това небесно благословие, което ни изпълня, да достигне и до други души. Копнеем неудържимо да служим на Бога чрез служба на човека. Но минават дни, месеци, години... и благодатният поток у някои намалява, защото даденото благословение се изчерпва, ако у човешката душа не прелива всекидневно, всекичасно нова благодат /от общението ни с Бога в молитва, от дружението в името на Бога/. Абсолютно необходимо е в нас да се прелива ново масло, за да гори и свети светилникът на духа ни. Не правим ли това - духът у нас гасне. Затуй апостол Павел предупреждава така повелително солунците, а чрез тях и всички повярвали в Хирстос до края на вековете:"Духа не угасвайте!" Той обяснява на коринтяните:"Ние получихме не духа на света, а Духа, Който е от Бога, за да познаем това, което Бог е благоволил да ни подари, което и възвестяваме." Ясно е, че роденият в Духа на Бога човек, безусловно трябва да поддържа горенето у себе си, за да може най-дълбокото, най-вътрешното, най-високото у нас - нашият дух - да полети към духовните висини и там, потопен в съвършената чистота и святост на Божественото присъствие, душата ни да се пречисти от помислите, пожеланията и проявите на плътското ни естество. Родените в Дух не бива да се оставят ден след ден да ги притеглят "низините на живота", да губят връзката си с висината, да се отдават да ги повлича отново водовъртежът на злото, докато се видят един ден пак във властта на "стария плътски човек", с неговите мисли, чувства и дела.
Няма коментари:
Публикуване на коментар