сряда, 26 февруари 2014 г.

21, 22, 23, 24 и 25-ти ДЕКЕМВРИ

21- ви

Моят път на вяра - свидетелствува друга душа - беше пътят на "блудния син" от притчата на Исус. Аз чух гласа на Христос, Неговия призив да Го следвам по "тесния път". Тръгнах след Него, но скоро се уморих, уплаших се от "стръмнините", не ми достигнаха сили да продължа нагоре и се върнах. Върнах се долу, в равнината... Но моят живота беше живот на раздвоение. Когато крачех нагоре - теглеше ме низината, когато слизах долу - примамваха ме висините. И се питах, разпънат между тези два свята:"Земята или небето - коя е моята истинска родина?" Така се питах в часове на просветление, а после пак продължавах да крача по калните пътеки на живота. Но Бог ме срещна втори път. Дойде ден светъл, ден на ново проглеждане в моята полуслепота и аз разбрах защо душата ми бе така жестоко разпъната между света на земята и небето. Разбрах, че две същности -душа и плът, се борят в нас непримиримо. Едната ни води в поземните пътища, а другата към незрими светове. Понякога викът на плъттта, на земното, заглушава небесния зов а духа и човек се увлича в лекото , в повърхностното на живота, спира се пред фалшиви ценности и залъгалки, гони измамни светлини. И дотолкова свикваме с дребните си грижи, привички и слабости, така потъваме във вълните на земното, че загубваме способността да дочуваме тайнствения глас на нашата духовна същност. Ето защо аз непрекъснато се борех. Дойде онзи светъл ден, когато Духът отново ми проговори:"Ти, чието име е човек, който си създаден малко по-долу от ангелите, ти си най-скъпото същество на Бога и Той ти е дал възможност да живееш в богатството и пълнотата не само на един свят, земята, с всичко по нея и в нея. С красотата и величието си Той създаде за тебе, като предверие за истинската ти родина - Небето." Когато го проумях тези чудни слова, усетих как в мене приижда сила. Някаква невидима светлина ме озари. Докосна душата ми някакъв невидим полъх. И тогава изрекох думите на блудния син:"Ще се върна! Ще ида при Баща си и ще Му река:Тате, съгреших против Небето и пед Тебе..."
И дойде изгревът на моя нов ден. Лъчите на обновената ми вяра разкъсаха безжизнената изсушаваща сивота, в която бе затънала душата ми, и прогони сенките на грижите, на суетните ми амбиции и нечисти съображения. Непокорството ми пред волята на Бога се стопи, както се стопяват утринните мъгли при изгрев. Възродената вяра потапяше душата ми във вълните на любовта, но добротата и милостта, водеше ме по верния път. "Братко мой по вяра - споделя тази душа - знаеш ли каква непозната музика звучи из цялото ти същество в тази първа утрин на новия ден? Каква свежест изпълва и тяло, и ум, и воля! А сърцето отпочива в дълбок мир. Изпитал ли си този час, когато усещаш, наистина усещаш, че душата ти е в прегръдката на Бога?" Тогава поумях, какво бе изживял авторът на алегорията "Поема за планината". Живеех на планината - пише той. - Но градът ме примами. И слязох долу. И погубиха ме очите на града! От тях излизаше омайна, но опасна светлина. Грехът и мъката ме гледаха през тях. И когато веднъж усетих дъното, паднах ничком и извиках към висините:"Позволи ми, Ти, Който си самата Любов, и Милост, и Доброта, да се върна отново горе, в планината." И чух как Бог ми отговори. Ах това завръщане на човека, отдалечил се от Бога! Връшане отново в Бащиния дом... То не може да се опише - няма такива слова, не може да се предаде нито с багри, нито с музика. То се изживява. И сега в моя живот често си мисля върху думите на Христос:"Вие сте синове а Всевишния." Казвам си: вече от личен опит зная, че двете същности - душа и плът, се борят в нас непримиримо. Но смисълът на човешкия живот, както учи Христос, е в победата на духовнто начало над физическото. Сега зная добре, че човекът не е само сбор от кости и плът, не е машина... Има "нещо" у него, което направлява неговата ръка и обуздава първичните сили. Има "нещо", което свети като сияние по неговия земен път. Това е силата на духа в него, която насочва нашия поглед и мисъл към висините.

22-ри

ЯПОНЕЦА МИТСУО ФУШИДА

Императорът известява по радиото: "Япония загуби войната!"
Този ден на 1945 година е най-страшният в живота на капитан Митсуо Фушида. Голямото приключение в живота му е завършено. Триумфалният му "успех" от Пърл Харбър ще бъде само спомен. Рухват идеите за велика Япония, така упорито насаждани в съзнанието му. Той мълчаливо съблича своята захабена униформа на офицер от въздушните сли. Облича дрехите на селянин и се връща в малкото село край Киото. До вчера прославеният командир на ескадрила от 360 самолета, днес е самотен забравен селянин.

Тъжно се нижат еднаквите дни. Той мисли за своя живот и все по-често се пита защо все така чудно бе спасяван животът му? Самолетът му на три пъти бе улучван. Едва успял да скочи с парашут от горящия самолет, той пада в океана близо до една рибарска джонка, която го прибира. Няколко месеца само и самолетът му отново е ударен. Този път пада на безлюден остров край Филипините. В очакване на неизвестното, към брега се приближава същата джонка, която бе спасила живота му неотдавна. Защо този рибар със сухо луначиво лице бе дошъл тъкмо тук да лови риба? И то точно сега? В съзнанието на Фушида все повече си проправя път мисълта, че някакви необикновени сили ръководят неговия живот. И странно, злобата и огорчението му отстъпват място на някакво чувство на благодарност, че въпреки всичко той живее. По време на двадесет и четирите години на неговата служба, той никога не се е интересувал от религиозни въпроси. Сега неговите размисли го водят към разбирането за една творческа сила, вездесъща и всемогъща. И селянинът Фушида търси отговор. Той размисля и за положението на Япония, и бъдещето на нацията в един нов свят. През 1949 година идва до заключението, че Япония има място под слънцето, ако народът разбере, че трябва да живее в мир. Фушида се чувствува задължен да обясни на хората безмислието на войните. Неговият писателски дар му помага и той започва да пише. Книгата му трябва да носи заглавието "Никога вече Пърл Харбър". Той е написал вече доста страници когато му става ясно, че апелът от книгата му ще бъде осъществен само тогава, когато господството на омразата и себелюбието отстъпят мястото си на братството и любовта. А това значи промяна в самата човешка личност. И тогава идва една нова мисъл: Как човекът може да се промени? Къде трябва да се намери това "нещо" или "Някой". Тези въпроси не му дават мир. "Схинтоизмът? Будизмът?" - пита се ту в мисли, ту гласно Фушида. "Не-отговаря.- Не им се удаде да променят личността!" "Христос - Бога на християните? Може ли християнството практически да покаже на хората, че притежава сили за пълна промяна на човека?" Фушида не може да продължи книгата си, докато не получи отговор на този въпрос. Междувременно научава, че японските офицери се върнали от американски плен. Той има приятел между тях и решава да посети лейтенанта. С нескрито вълнение Митсуо Фушида слуша разказите на своя приятел и все по-ясно разбира, че проблемът "Никога вече Пърл Харбър" му е станал по-близък, макар и все още трудно разрешим.
На гара Схибуя той вижда японски мисионер, който раздава някакви брошури. Бившият капитан е готов да приеме всичко, което може да запълни неговия духовен вакуум. Грабва брошурата, чете... "Аз бях японски военопленник", Авторът на малката книжка е Джаков де Шазер, взел участие във въздушно нападение над Токио, американец. Фушида прочита няколко пъти тези страници. Поразява го, че де Шазер - така изстрадалият човек в японски плен, се завърнал в Япония като християнски мисионер. На следния ден си купува Библия. Прекарва целия ден в своята стая в хотела и чете... чете... чете без отдих. "Ето книга -говори си той- която познава царствения, Божествения път на любовта. И му става ясно защо мисионерите в лузан преди разстрела са се молели за своите убийци, защо Якоб де Шезар се е върнал в Япония - за да помогне на своите мъчители да видят светлината. Сега разбираше защо Христис се е молел на кръста за тези, които Го бяха разпънали. Митсуо Фушида прегъва колене и за първи път в живота си се моли... Израснал във военно училище където са го учели, че жестокостта и омразата са най-висшите добродетели, той, гордият капитан, командирът на въздушната ескадрила от 360 самолета, той, който натискайки копчето за освобождение от бомбите, си пее мелодията на джаза слушан от радиоапарата на вълна Токио, а долу в това време стотици хора, жени, деца се гърчат в смъртни мъки от неговия бомбен товар, този човек, който не знае какво е сълза - той, Митсуо Фушида, се моли... И плаче като дете.
Фушида може да продължи книгата си "Никога вече Пърл Харбър". Той е разбрал, че има само една сила по-могъща от омразата, има само една сила, която може да промени човека - силата на любовта, изявена на човеците чрез Христос на хълма, наречен Голгота. И неговата книга тръгва по света като още едно човешко свидетелство за великте преобразяващи възможности на Християнската вяра.

Старият кръст

На Голгота побиха един дървен груб кръст
и на него разпънаха Христа,
Но този кръст се издигна виско в небето
като най-свят знак на любовта.

Прободоха с копие гръдта на Исуса.
От раната бликна вода...
Но земята потрепери, мракът се процепи -
възсия Възкресенската зора!

И от кръста протече радост, мир и надежда,
и света възсия в красота
Милостта на Небето се изля на земята
в благодатна светлива река

Аз протягам към кръста ръце
и смирено свеждам глава
Ще държа този груб дървен кръст
докато го сменя с венец!

23-ти
НАШАТА РАВНОСМЕТКА

Днес е двадест и трети декември. Една нощ и един ден ни делят от Бъдни вечер - вечерта, когато ярката звезда на изток възвести раждането на Хрисотс в плът. Пред нас стои още едно рождествено тържество. Как ще го посрещнем? Дали този ден ще бъде за нас истински празник, защото и в нашата душа се е родил Христос? Ако Бог ни отзове сега от този свят, как ще се явим пред Него? За мен и за теб, който четеш тези редове, дойде ли ден в живота ни, в който не можем да живеем повече без да сме разбрали докъде е стигнало нашето израстване в Христовия дух? С поглед към себе си, достигнахме ли до един прям и откровен разговор по въпроса как сме изявили нашата вяра в Този, Чието име сме приели да носим? Ще посрешнем ли още едно Рождество Христово без да бъдем в яснота докъде сме стигнали в нашия път на вяра? Това можем да проверим като сериозно и задълбочено проведем откровен разговор със себе си и отговорим честно на въпросите, на които всеки Христов последовател трябва да има отговор.

Въпроси оценка краен
успех
3 4 5
1. Вярвам ли във Всемогъщия Бог Отец, Творец на всичко видимо и невидимо, Който изпълва цялото битие и всички светове?
2. Вярвам ли, че Сам по Себе Си, Абсолютният е без форма, но съдържа всички форми и образи?
3. Вярвам ли, че "живота дихание", което Той вдъхва на човека, е от Неговия Дух, от Неговата същност и затова е непобедимо като самия Божествен Дух?
4. Вярвам ли в Исус Христос, Единородния Син на Бога, Който е "отпечатък Божествен и сияние на Божествата слава"?
5. Вярвам ли, че Исус е Божествената любов, станала плът и кръв?
6. Вярвам ли, че Той живя на тази земя и дойде да развърже веригите на страшното робство на греха и показа на душите един път в Светлина и Истина и един живот на въплътената жива и вечна Божия любов?
7. Вярвам ли в думите на Исус, че "Аз и Отец Ми, едно сме и че, който вижда Мен, приема Онзи, Който Ме е пратил"?
8. Вярвам ли, че Исус бе разпънат на кръст, умря по плът, погребан бе, но на третия ден възкръсна от мъртвите?
9. Вярвам ли, че Той ще дойде втори път, за да отдаде справедлива отсъда, че ще разтърси както земята, така и небето?
10. Вярвам ли, че след възнесението Христос изпрати обещания Свети Дух, който е Дух Господен, Дух Христов, Дух на истината - за да бъде наш учител, закрилник и ръководител по стъпките на Исус?
11. Вярвам ли в прощението на греховете?
12. Вярвам ли във възкресението на тялото?
13. Вярвам ли във вечния живот?
14. Като Христов последовател уверен ли съм, че целта на моя живот е да открия Бог на друг и да проявя Божествения дух у мен, както това направи Христос?
15. Прилежен ученик Христов ли съм? Как се готвя за "съдбовния изпит" пед Него?
16. Честен ли съм към себе си?
17. Честен ли съм в отношенията си с другите?
18. Честен ли съм в отношенията си с Бога?
19. Мога ли да отдам справедливост в името на Бог при всички случаи и обстоятелства, когато я потърсят моите братя - човеци от мен?
20. Чистосърдечен ли съм? Мисля ли, говоря ли с чисто сърце за хората, дори и за неприятелите си?
21. Доблестен ли съм? Мога ли да гледам хората в очите и да им кажа с доброта и благост какво мисля за тях?
22. Моето око завистливо ли е? Мога ли да търпя друга светлина, освен моята? Мога ли да се радвам с чуждата радост? Мога ли да призная без болка качествата и достойнствата на тези, които ме превъзхождат?
23. Чист ли съм - в ум, душа, сърце, тяло?
24. Мога ли да контролирам емоциите си? Гнева си?
25. Успявам ли да обуздавам очите си?
26. Обуздавам ли нозете си в житейските пътища?
27. Успявам ли да обуздавам езика си?
28. Имам ли свое лично разбиране по най-съществените въпроси на вярата или ме носят различни ветрове?
29. Мога ли да прощавам? Мога ли да разбирам грешките на другите, да търся брод към душите за омиротворение и пръв да протегна ръка за прошка, каквото и да ми струва?
30. Разбирам ли на кого робувам? Може би на греха?
31. Роб ли съм на своя егоизъм?
32. Послушен роб ли съм на моята гордост, която понякога наричам "човешко достойнство"?
33. Дали светът не ме е победил, като ме държи окован в порядките си?
34. Другарувам ли с греха, когато дойде в живота ми като уж невинна лъжа, като ласкателство, като непокорство пред Бога, като неискреност или празни гнили думи?
35. Виждам ли гредата в своето око, преди да покажа на другите сламката в окото на брата си?
36. Като зная, че само Един е, Който има право да съди, аз съдя ли ближния?
37. Как посрещам неприятните случаи в живота си - с бунт и непримиримост, или в мъдра покорност и упование?
38. Мога и да кажа в най-голямата си болка: Господи, за всичко Ти благодаря?
39. Каква е моята вяра - като светлината на фара, която се редува с тъмнината, или е станала моя постоянна, макар и не блестяща, но постоянно светла струя у мен, която ми свети всякога?
40. Като зная, че стойността на живота се измерва не с дължината на годините, а с действеността на моята вяра, каква следа оставям след себе си?
41. Достигна ли съм до спасителната вяра? Достигнал ли съм до осъзнаване на онова в живота ми, което е било против Божиите закони? Срещнал ли съм се с истината на моя живот на вяра?
42. Смирил ли съм сърцето си пред Бога?
43. Осъществена ли е в мен същността на покаянието? Изрекъл ли съм пред себе си и пред Бога, както Саду Синг: "Никога назад"?
44. Разтворил ли съм се след това до най-голямата дълбочина, за да протече у мен от Божествената благодат, да заработи у мен Божият Дух, за да дойде обновлението на моя вътрешен човек?
45. Казано е:"Да съблечете, според по-предишното си поведение "стария човек", да се обновите в духа на своя ум и да се облечете в "новия човек", създаден по образ и подобие на Бога в правда и святост." Аз съблякъл ли съм "стария човек" и облекъл ли съм се в правдата и светостта на истината?
46. Ако всичко това е станало у мене, аз съм новороден човек, аз съм вече един от тези "Божии чада", "които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, но от Бога" Имам ли лични опитности, белези, че наистина съм роден "от горе" в Духа?
47. Имам ли дълбоката непоколебима увереност, че новораждането е Божествено дело?
48. Ако аз съм наистина "роден в Дух", във всекидневния ми живот на вяра видимо ли е това?
49. Какъв свидетел за Христос съм? Жив? Пламен? Действен? Или си живея мирно и тихо в своето християнство?
50. Какъв е моят личен принос, моят дял-служение за изграждане тук, на земята, Цраството на Бога - човешки общества, където всяко сърце да бъде обновено и всяка душа изпълнена със светлина и любов? Как да разработвам дадения ми талант?
51. Как общувам с небето в молитва? И каква е моята молитва: лични просби, суетно моление за малко необходими неща, ултиматум към Бога, изговаряне на думи само с устните си или тих и задушевен разговор с Бога в Дух и упование?
52. Имам ли мир в душата си? Живея ли в мир с Бога в една непрестанна светла радост, в упование на душата в силата, закрилата и милостта на Този, Който всичко вижда, знае и може?

Мои скъпи сестри и братя, пред нас са петдесет и два въпроса. Отговорим ли честно, те могат да ни изведат на открит друм, в голяма яснота за нашия живот на вяра в Христос. Да сложим отговорно, като пред Бога оценките, да съберем цифрите от всичките въпроси и като ги разделим на блоя на въпросите - ще получим ясно отговора, докъде сме достигнали по пътя към вечността. и когато вече бъдем в яснота за себе си - какво сме постигнали в нашия живот на вяра до този ден, нека прегънем коелне и потърсим помощ и подкрепа за всичко, което още не ни достига от Този, Който всичко вижда, всичко знае и всико може, като простичко и смирено Му се доверим:

Господи,
Искам да премина в този свят със песен
красота да прръсна в моя път нелесен,
дните да се раждат не във нощ беззвездна,
всеки ден да бъде светлинка небесна.

Искам да живея с правдата Христова,
сред студ и сред тръни любов да посея,
да светне в душата, да пламне в сърцата,
частица от мойта живителна вяра.

Искам да премина в този свят със радост,
в чистата и трайна спасителна радост -
че съм дал по капка от "живата влага",
че някого стопля мойта дума блага.

Искам да не помня делата на мрака,
както Бог прощава - да простя на брата,
в посвещение свято духът да пребъде.
Господи Исусе, Ти благослови ме.

Изпълни ме със Духа Небесен,
с Твоя мир, със мъдрост, доброта,
да вървя посветите ти стъпки
все нагоре в много светлина!

24-ти

Р О Ж Д Е С Т В О

Зла зима притиска земята в обятия ледни,
в нощта из полето виелица злобно фучи
през голите клони над хижите схлупени бедни,
луната студена наднича с незрими очи.

А в малката стая е светло, и топло, и тихо,
червена жарава в огнището буйно пламти,
край него насядали слушаме бесния вихър
как глухо и страшно в стъклата смразени кънти.

И дядо започва пак старата повест унесен
Родил се отдавна в далечна земя Младенец,
небето над него огласяло с ангелска песен
и сплели звездите величествен светъл венец

Овчари Ветлеемски пасели стадата в полето
Видели звездата. Страх, трепет сърцата им свил,
но пратеник Божий се спуснал при тях от небето
и с глас среброзвучен за чудния Цар им вестил.

На изток далечен мъже звездобройци узнали
по блясъка звезден, че светъл открок е роден
и в дивната вечер с камили двугърби тръгнали,
със дарове скъпи и с трепет в душите свещен.

Път дълъг и труден изминали мъдрите люде,
да видят, да видят те малкото свето дете,
навели чела си в поклон пред Спасителя бъден
и дарове скъпи пред Него положили те.

А царят юдейски уплашен се взирал в звездите,
от стар звездоброец той тяхната тайна разбрал-
в опасност бил тронът, короната златна, земите...
И царят разгневен повеля жестока издал.

Кат глутница дива войниците в миг налетели,
децата невръстни посичали вредом без жал,
нещастните майки в безумие горко пищели,
в стенания глухо бащите излели печал.

Напразно пролели невинната кръв на децата.
Напразно злодеецът кървав посеял злина.
Отрокът Божествен пътувал в закрилата свята
в безплодна пустиня към чужда, незнайна страна.

Замлъква старикът. Под белите вежди
очите му влажни проблясват в неземен огън
във древното минало той ли се вглежда,
та тръпне унесен във някакъв сън?

А буйния огън в огнището вече догаря...
скрит нейде край шкаха запява приспивно щурец.
Във тръпка свещена сърцето се тихо разтваря
и в него се ражда лъчистият свят Младенец.

25-ти

Защо нощта, през която се роди Исус, е свята нощ? Защо на Рождество Хритово сърцата на милиони са обрени от стихийната струя на спонтанна сияеща радост? Истината е, че човечеството е откърмило безчет велики синове във всички области на живота. Но защо на рождените дати на Платон, Сократ, Кант, Юлий Цезар или Наполеон, изобщо защо на рождените дати на тези и още толкова великани милионите човешки лица не са озарени от такава радост, както на Рождество Христово? Рождеството на Исус е необикновено, защото Витлеемското Дете не е Обикновен човек.
Има ли някой в историята на човечеството да е казал за Себе Си:"Аз Съм пътят, истината и животът, Аз Съм вратата на света към нов живота. Аз Съм светлината на света."? Чие идване на земята е предсказано стотици и стотици години преди раждането му? Чие раждане на човека се е очаквало от народите по цялата вселена? И Христос не сам още казва:" Аз Съм пътят, който води до истината, която осмисля живота на човека", но Той беше нов път, който води от Бога до човека и от човека до Бога. Народите добре разбираха това. Христос бе и е вратата, през която можем да минем във вечността. Той дойде като светлина и озари земята, прогони тежкия непрогледен мрак, в който живееха хората на древния свят. И стана ден!
Всички завидни успехи на старите цивилицазии от Халдея до Елада не задоволиха човешкия дух, не облагородиха човешкото сърце, не посочиха същината на живота. Оръжието на Рим завладя света ,но не усъвършенствува човека, философията на Атина заля земята, но не се отказа от мъртвите богове на Олимп. Египет се красеше с богатство и мъдрост, но потъна в пирамиди и суеверие. Вавилон живя в блясък и охолство и загина в мрак, сласт и забрава. Духът на човека бе гладен и пуст. Могъществото на плътта и блясъкът на метриалните блага не удовлетвориха копнежа на човешкото сърце. Това сърце чакаше храна от висините. И не затова ли магите на Изток следеха звездите и Юдея чакаше изгрева на една необикновена звезда. Затова, както и да се променят понятията и нещата, както казва и поетът:"Ще звънят камбаните, ще звънят безспир, с тържествени звуци преблагата вест ще разнасят, на всички човешки сърца ще припомнят, че в една светла нощ преди двадест века се е родил Богочовекът - Вестител Божествен, носител на обич и мир!" И през вековете Този родил се на земята Бог в човешка плът, призовава човешките души. И не малко Го последваха: Йоан, Матей и Лука, и Павел, Хус на кладата, Методий и Кирил, Уесли и Муди, Кеплер и Лутер, и Рафаело и още, още... Те показаха на милиони жадни и гладни човешки души кой и какъв е Бог. Те изявиха Бога, защото Го бяха приели. Никой не може да даде нещо на живота и човека, ако не го носи в себе си. Гигантите от епохите на Класицизма и Ренесанса също бяха чули божествения зов, последваха го и оставиха на човеството безценни съкровища, защото всеки един от тях имаше ясно, определено отношение и нерушимо видение за Исус Христос, Който беше основният мотив на техните безсмъртни творби. Едни със слово, други с багри, трети с музика, с длето или себежертвен подвиг даваха на другите от това, което им беше дадедно. Дълъг наниз от векове ни делят от онази тиха и свята нощ, когато като голямо огнено око на небето на Витлеем се появи очакваната звезда. Но и до днес нейният блясък не озарява ли жизнения път на милиони и милиони, както е озарявала пустинните пътеки, по които са крачели някога мъдреците от Изток? Тази светлина не приканва ли и нас днес да следваме сияйния й път?

Няма коментари:

Публикуване на коментар