сряда, 26 февруари 2014 г.

16, 17, 18, 19 и 20-ти ДЕКЕМВРИ

16-ти

Нека не се засяга религиозното чувство на никой от нас, ако си зададем въпроса: "Аз и ти наясно ли сме какво значи "вяра в Христос"? Защото всеки човек вярва в нещо. Животът е изтъкан от нишките на вярата. Тя стои зад всяко научно откритие, зад всяко мероприятие на държавниците. Вярата, изобщо, е фактор в живота. Без нея той би изгубил своя импулс. Но един Христов ученик трябва да различава думата "вяра", като понятие, от "вяра в Христос". За тези, които вървят след Исус, думата "вяра" не е общо понятие, а има ясно и определено съдържание. За нас дълбокото съдържание на "вяра в Христос" трябва да е съвсем ясно и разбираемо, като търсим вече не детското или юношеското разбиране на Божествените истини, а по-широкото, по-дълбокото и по-високото им значение. Или това ще рече, че вече наш дълг и същевременно наша привилегия е да измерваме нашата вяра в Христос в трите й измерения - ширина, дълбочина, височина.

17-ти
КАК РАЗБИРАМЕ ВЕЛИЧАВОТО ПОНАТИЕ "ВЯРА В ХРИСТОС"

Вечно бликащият и несекващ извор - Божественото слово - отговаря така: "А вярата е даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме - убеждение за неща, които не се виждат." /Посл. към Евреите 11:1/
Тази мисъл трябва да бъде пояснена. Не сме били в Япония, но вярваме, че такава страна съществува. Защо? Защото някои хора са били там и техните думи свидетелствуват за това. Кой от нас е видял Хималаите? Никой. Но ние вярваме, че Хималаите е една планина-гигант, че нейният най-висок връх е Мнот Еверест. Защо? Защото много научни експедиции са изследвали тази планина и ние вярваме на техните описания, географски карти. Ние не сме видели Христос когато Той поучаваше, изцеляваше, възкресяваше мъртви. Не сме присъствували на Неговото разпятие и възкресение, но вярваме на свидетелството на Евнагелието. А то ни казва: вярата е даване твърда увереност на неща, за които се надяваме. Тя е убеждение за неща, които не се виждат. "С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божественото Слово, тъй че видимото не стана от видимите неща." "Без вяра е невъзможно да се угоди Богу защото, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тези, които Го търсят." С вяра Авел принесе жертва Богу по-добра от Каиновата... С вяра Ной бе предупреден от Бога за неща, които още не се виждаха - да направи ковчег за спасение. С вяра Аврам бидейки послушен на Бога, поведе единствения си син към жертвеното място. С вяра Сара доби сили да зачене в преминала възраст. С вяра Моисей се отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря./Из послание към Евреите/ И великят неизвестен автор на това величаво послание продължава: "И какво повече да кажа? Не ще ме стигне време да приказвам за Гедеон, Варак, за Давид и Самуил, за пророците, които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, оздравяваха от болести... Жени приемаха мъртвите от възкресение, а други бяха мъчени. Други изпитваха присмехи, бичувания, окови, тъмници, с камъни биваха убивани, с трион претрити, търпяха лишения, бедствия и страдания. Те, за които светът не беше достоен, се скитаха из пустините, по пещерите и рововете на земята. Следователно и ние, които сме обиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим вяка тегота и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на лежащото пред нас поприще, като гледаме Исус, начинателя и усъвършителя на вярата ни!"/Послание към Евреите/
След като са ни дадени тези слова, каква трябва да бъде нашата "вяра в Христос"? Моята и твоята лична вяра? Отговорът е ясен:"Като отхвърляме вяка тегота и греха, който лесно ни сплита и с търпение тичаме на лежащото пред нас поприще, като гледаме на Исус, начинателя и усъвършителя на вярата ни." "Вяра в Христос", изразена в две изречения, това значи:1/Отхвърляне греха и всяка тегота 2/"Тичане" след Христос в Неговото поприще с поглед устремен в Неговия Божествен ръст!

18-ти
В ПОДНОЖИЕТО НА ГОЛГОТА

Колко различни са посоките, които водят до подножието на Голготския кръст! Ето едно свидетелство:Въпросите за необятния всемир, човека и върховния смисъл на неговия живот са ме вълнували живо още от годините на младостта. За себе си намерих разбиране и обяснение в Библейското познание. Както много търсещи и питащи хора и аз достигнах до един раздел, нарече "Голгота", който разделя епохите. Видях с духовния си поглед, че в центъра на този раздел е побит един стар и груб дървен кръст. В него се събираха много пътища, но най-ярко се очертаваха два. Единият широк, утъпкан път, по който видях как вървят множества, път из равнините и долините на живота с крайна спирка - отворения гроб, пръстта и червея. Другият бе тесен, нагорен, каменист и стръмен. По него не крачеха множества. Този нагорен път водеше към обилна светлина за очите и ума, извеждане към високите върхове на познанието за Бога, към вечността.
Аз тръгнах по тясна, възкачваща се към висините пътека. Попътните ми знаци са капки от алена кръв на разпънатия Назарянин, наречен Исус, а звездата, която ме води и днес, е Христовото Евангелие - благата вест за света и човека. Но в моя път на вяра разбрах, че истинското Христово учение за необятния свят - всемира, не може да бъде сила в живота на човеците ако се принизява, а великите му вечни истини се разглеждат чрез обикновеното, традиционното мислене. Благата вест за Христос се издига над ритуалите и догмите,над външната форма, над обрядността, над традиционализма и фанатизма. Това чисто и свято учение не може да даде своите плодове, ако го засаждаме из падините на живота и към него се протягат нечисти ръце, властолюбиви воли, нечисти амбиции, алчни погледи. Това учение има за основен заряд светлината и любовта, и то може да просъществува в пълнота само във връзка с висините: с високите стремежи, с високите търсения, с чистите мисли и дела на любовта. В моя почти четвърт вековен живот на активна вяра, разбрах кои са целите и задачите на Христовото Евангелие - да издига човешките общества, затънали в своя себизъм, духовна безпросветност, в робството на недостойните си амбиции, делничността, плътта и материалната мощ. Евангелието говори, че не се живее само с "хляб и зрелища". То призовава към живот, достоен за човека, в общества на обновени души и чисти сърца, което на Библейски език се нарича "Царството Божие" на земята. Утопични мечтания! Блян. Наивни виждания! Зная, така ще възразят не малко хора, а може би ще ме отминат с насмешка. Нека се усмихват. Нека дори се смеят високо - няма да ме смутят. Нали моето сърце се е разтворило за светлината на живота! Нали лъчи от тази светлина достигат до мен! Ще събирам от този блясък, за да го съхраня в ума и сърцето си, та да ми свети, когато дойдат мрачни дни в моя живот.
Нека ме отминават с пренебрежение и съчувствуваща усмивка - няма да ме огорчат. Нали аз усещам в себе си спокойното сияние на една красота, на една неизмерима доброта, нали усещам неизмеримото величие на недоизказаното! Смейте се и отминавайте ме "съчувствено", студени и горделиви души, които не са си дали труд дори да се замислят защо са на земята. А аз зная защо живея. Идвам от вечността, нося в себе си вечността, живея във вечността и отивам към вечността! С болка следя как хората вървят в живота. Едни, превити под непосилно бреме, крачат тежко с разранени нозе. Други се задъхват в надпревара, протегнали алчно ръце. Трети се движат сякаш по инерция, докато ги спре смъртта. А животът на други преминава като тлееща светлина. Да вървиш и да не черпиш сила от бликащите могъщи сили на битието, да не усещаш ритъма на всемогъщото сърце на вселената, да спираш неудържимия полет на духа и да се обръщаш назад, за да виждаш един път изминат в хилави борби, не достигнал нито един връх, а само низини, делнични дни, пустота и мъртвило - кажете ми вие, живот ли наричате това? Не такъв живот ме учи да живея Исус. Може някой да пълзи по своя път, непочерпил сили от несекващия извор на живота, за да лети. Може някой да осветява пътя си с мъждукащо светило и се лута в полумрака, затворил душата си за слънцето на живота... Може Аз искам да горя, да светя, да топля! И да догоря, но не като слаба свещица, а като сияние на една вечерна заря да премина във вечността.

19-ти

КАК СЕ ДОСТИГА ПОБЕЖДАВАЩА ВЯРА

Душата, която ни доверява свидетелството на своя живот, отговаря: Аз достигнах до моята възторжена вяра по пътя на възкачването. Тръгнах, както много други мои събратя, от долу, от долината на болките и болестите, от грижите и безизходността, от долината на греха и смъртта. И когато усетих, че силите ми са изчерпани до крайния предел, през един есенен ден извиках към небето:"Господи, сега накъде?" И Бог ми проговори чрез Духа Си. Аз вече разбрах защо трябва да живея, какво трябва да сторя и как да го направя в името на Бога. И от този светъл септемврийски ден на хиляда деветстотин четиридесет и шеста година аз оживях. Бог ме "възкреси" за нов живот.
Все по-ясно разбирах, че познанието ми за Бога беше недостатъчно. Достигнах до въпроси, въпроси, въпроси... Търсех отговорите във вечната съкровищница - Божественото слово, и вярата ми крепнеше. И за мен дойде онзи ден, когато осъзнах, че за да продължи животът ми на вяра в пълнотата на Божествения Дух, трябва да премина през равносметката на моите изминали дни. И тогава се запитах:"Какво съм изградил аз от "материалите", които ми бяха дадени, от всичко онова, което съм събрал като познание, жизнен опит и духовни опитности?" Молитвата ми беше толкова искрена и гореща, че небето пак ми отговори. Дадено ми бе да видя с очите на душата си какво бях изградил. Това беше едно построено приземие на сграда, откъдето се носеше дъх на пръст. Над него един незавършен етаж и някакво неясно планиране за по-високо строителство. "Недостатъчно, нали?" - запитах себе си. Така е, недостатъчно... Думите на пророк Дниил прозвучаха със същата сила и за мен: "Премерен си и си се оказал недостатъчен!" А нещо у мен, нещо голямо, чисто, светло, величаво, напираше и търсеше осъществяване.
"Къде? - питах се. - В приземието ли?" Някакъв друг глас у мене отговаряше: "Не в приземността! Не в установения традиционализъм, не във външната форма, не в практицизма на всекидневното делнично мислене, не в закона, а в Духа! В благодатта на Христос. В духа на Писанията, а не в буквата. "Тогава обърнах поглед към себе си и разбрах, че с цялото си битие жадувам, копнея ... искам с най-чистото, светлото, доброто и възвишеното у мен да изградя още и все по-високи етажи с прозрачни стени, за да има свободен достъп светлината. "Как ще стане това? - отново запитах себе си - Няма да е леко!" Тогава? Да се обезсърча ли? Да свия знамената? Да махна с ръка на всичко, да упадна? Да не бъде! И продължих разговора със себе си в мисъл: Не. Борбата трябва да продължи. И то в още по-дълбоко разбиране, во ще по-обилна светлина, в още по-тясно и близко общение с Небето. Борбата трябва да продължи по всички точки на огневата боева линия на моя живот! И не упадане, а преорганизиране на силите, преоценяване на ценностите, на познанието ми по основните въпроси н амоят авяра, в по-дълбоко, по-широко и високо виждане на проблемите и възможностите ми. Щом Небето ме е удостоило с тази привилегия - да стигна до това познание, аз нямам право да спра дотук и да затъна в мисли за моята недостатъчност.
От прегледа, който направих в моя живот, разбрах нещо много съществено. Питаме се с болка, защо много често не сме успешни в нашия християнски живот? Разбрах, че отговорът е само в... Кръста. Не сме успешни, недостатъчни сме, защото не осъществяваме в живота си на вяра това, което ни бе показано на Голгота. Вървим в обратна покоса, срещу волята на Бога, разпъваме всекидневно - но не греха, не желанията му в нас, а Духа, забравии, че само чрез Духа ще се дойде до победоносна вяра Трябва ли да слезем от висотата, където ни изведа разпънатият и възкръснал Хрисос, отново в задушливите низини, в приземието на нашето първично битие? След като сме осъзнали, че Христовия Дух живее в нас, който ни одухотворява и направлява, тогава не трябва ли всяка наша мисъл, всяко желание, всяко действие в живота ни да бъде съобразено с волята на Неговия Дух у ас? Като сме присадена пръчка в Лозата-Исус, може ли да има тази пръчка плодоносен живот извън корена на лозата? Изводът е ясен - няма успешно християнство, ако няма участие в живота на Христос.

20-ти

Тази повеля отекна в мен с поразяваща сила - продължава свидетелството на своя живот тази светла душа - и аз се върнах отново на своята равносметка за изминатия път на вяра през повече от две десетилетия. После неминуемо последваха въпросите: Имам ли желание да успявам в моя духовeн живот? Имам. Трудя ли се да постигна това? - Трудя се. Имам ли успехи? Недостатъчността показва, че успeхите ми са малко. Защо? Намdлял ли е ентусиазмът ми? Не. Моля ли се да получавам сили за успeх? Моля се. Тогава защо не успявам? Къде е тайната на моя неуспех? Разтворих страниците на всевечното слово и там потърсих отговора. Има избавление от нашата човешка немощ и без сили - ни казва апостолът Христов. Има избавление от неуспехите чрез Господ Исус Христос. И то не в безпросветно, сляпо подраженаие /защото Той е Бог, а ние човеци/, а живо дейно участие в Неговия живот. Това практически значи:Не думи, не умуване, не теоретизъм, а практикуване на Христовото присъствие в нашите умове, души, сърца, в нашия живот - всеки ден и всеки час в един действен живот на вяра. Живот, където думите вече стават дела. Дела на покаянието. Когато достигнах това прозрение, разбрах, че съм се изправил пред нещо съдбовно важно. То бе: Ако един човек, срещнал се с Исус в низините на живота, сред скърбите, болестите, изкушанията, сред света на греха, не израсне във вярата си, въпреки всичко, което Бог ни е дал- като познание и среда - ако въпреки това не сме достигнали до истинската спасителна вяра, до покаяние, имаме пълно основание да се съмняваме, дали "тази наша вяра" и "религиозно вярване" са различни неща. Пътят на човека със спасителна вяра минава неминуемо през покаянието! А за Библейското познание не е достатъчно само да си убеден в Евангелските истини. Според Библейското познание това е необходимо, но само то не е достатъчно. Не е достатъчно само да си осъзнал виновността си пред Бога в нарушение на Неговите закони. Пълното покаяние не е само да имаш някаква вяра, не е само посещение на службите в църква, слушане проповеди, не е само изговаряне на молитви. Това са отделните "елементи", които съставят покаянието. Истинското покаяние е действие - връщане от греха към Бога. То е нещо повече от интелектуално, теоретично разбиране: то е нещо повече от чувство. То значи отскубване от корен на това у нас, което е проклятие за душата. То е промяна спрямо себе си, спрямо силите и тъмнината, спрямо Бога. Истинкото покаяние, в което са взели участие умът, и чувствата, и волята на човека - това е отговорът на пробудената душа, нейният съзнателен зов към небесата. След всичко това, което бе достигнало до мен като мисъл, като прозрение, като проникновение, аз разбрах, че моят час величавият спасителен час на моя живот беше дошъл! Знаех какво трябва да направя. Прегърнах колене и смирено сведох глава. И това, което последва бе съзнателният зов на душата ми към небесата за истинско всеотдайно посвещение на Богу. Преди много години, в онзи светъл есенен ден, Бог ме бе призовал. Сега моята пробудена душа Му отговори:"Ето ме, Господи..."


Няма коментари:

Публикуване на коментар