11, 12, 13, 14 и 15-ти ДЕКЕМВРИ

11-ти
КОЕ ГАСИ ДУХА У НАС

Йоан Златоуст, този огнен Божий свидетел, е отговорил на въпроса символично: Той сравнява Божественото дихание у нас със светило, чието горене се поддържа чрез масло. Едно такова светило - отбелязва Йоан Златоуст, може да бъде угасено главно по три причини: когато се остави на въздушно течение, когато в него се постави шепа пръст, когато се налее вода в маслото. Как трябва да бъдат разбирани думите на Йоан Златоуст, че светилото в душата ни/нашият дух/ ще гасне, когато го оставим на въздушно течение? Ние гасим светлината на нашия дух, когато между Бога и човека застане нашето необуздано "аз". Доволни от себе си, в заслепение към нашите лични недостатъци, се вглеждаме зорко в опущенията и грешките на другите. Критикарството, необузданият език, недоброжелателството, добре прикриваната завист са понякога грубо изявени в действия. Нашето големствуване - ние да ръководим, наша да бъде последната дума, ние да разпореждаме като се намесваме дори в нечия душевност, нашата духовна гордост, откъдето вее хладина, а понякога и студ към другите - всичко тава са течения, въздушни течения, които гасят нашия дух. Колко често забравяме, че нищо не е наше, че даваме от това, което ни е дадено. Ние сме само настойници, които разумно и с любов раздават от нетленнот богатство, което ни е поверено. Забравяме, че колкото повече подчертаваме пред другите "заслугите" на нашето малко и незначително "аз", толкова повече се отдалечаваме от хората и се затваряме в кулите на нашата гордост. Това са струи, които гасят огнения дух, пламенния ентусиазъм, молитвената жар на една обновена душа. Това са "въздушните течения", които гасят духа ни. А какво ще рече да слагаме пръст в светилото на духа ни? Пръстта е символ на земното, на материалнто, човешкото, преходното в живота. Да гасим чрез земното златистите зари на небесното сияние, да гасим небесното чрез делничните всекидневни безпокойства, грижи, страхове и материалните ни сметки, значи да поставяме тленното над нетленното, човешкото над Божественото. Бог озарява сърцата ни със светлината на Духа Си, пренася ни в незрими светове, за да окъпе душите ни в кристалното езеро на Божествената чистота и святост, слага ръка на пламналите ни от грижи и болки чела и нашепва с бащинска нежност слова на утеха и напътствие. А ние ... накланяме непокорно глави към разтлението на греха, хленчим понякога за един миг "земно щастие", за капка любов от измамно сърце, предпочитаме отровните ласки на синовете на мрака пред прегръдката на небесния Баща. И в тази скверна размяна на Божественото със земното и материалното, на небесното с плътското и човешкото - ние хвърляме шепа пръст върху небесното светило в душата, осветяващо пътеките на живота ни.

12-ти

Светлината на нашия дух може да бъде притулена и когато бавно, незабележимо наливаме вода в маслото на нетленното светило у нас. Как? Един пастор отговаря:"Много лесно. Влейте човешки мъдрувания във вечното слово на Бога, размесете случайни хрумвания, наслоени заблуди и суеверия с чистото небесно мляко на Свещените писания, заменете Божественото откровение с "човешки откровения" и духовни увлечения, прибавете към всичко това умствените построения и уж "научни" изследвания в областта на Божествените прояви и вие сте извършили страшното - налели сте вода в небесното светило на душата си. Замъждялата светлина ще трепне, застрашаващо да замре и тогава, когато се мъчим да го нагодим според нашия личен умствен и чувствен строй и се опитваме да го съберем, претеглим и проумеем с нашите бледи ограничени човешки познания". Йоан Златоуст спира дотук в разсъжденията си какво гаси Божественото дихание у нас, но един философ-богослов продължава:"Нашето непослушание към бога също гаси духа ни и пречи на всевечния Дух на Бога да работи чрез нас за осъществяване на Божествения план за света. Христос ни оставя заповед - да се обичаме като братя, а ние Неговите последователи през вековете и днес толкова трудно се понасяме. Външно се усмихваме едни на други, протягаме си понякога ръка за поздрав, а зад едно изкривяване на устните, което наричат усмивка, се таят потайни, неогрети от слънцето на живота мисли и чувства, двуличие, дребни сметки. А истината е, че през всичките стени на преките предубеждения, на коренените в нас негативни навици, през верската ни нетърпимост, неискреност и понякога безогледно критикарство и разделение /уж все в името на Христос/, светлината на Евангелието не може да си проправи път към сърцето на човека и ...духът гаснее. Еврейският народ разруши ерихонската крепост с помощта на Бога, чрез Неговия Дух. Ерихонската крепост около нашите души може да се превърне в съсипни само в силата на Божествената светлина. Само в огъня на Духа може да изгори всичко, което е недостойно у човека, за да възтържествува любовта, искреното братство, добрата реч и простителния дух."
И още нещо гаси духа ни. В 1 Послание към Тимотея, четвъртата глава четем: "А Духът изрично казва, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамливи духове." Колко внимателно и отговорно трябва да разчитаме тези редове и вникнем дълбоко в тези слова. Защото сме свидетели, че в съвременния християнски свят се злоупотребява, за да не кажем нещо по-тежко - спекулира със проявите на Светия Дух. Една искрено вярваща душа е отворена. А човекът с отворената душа, ако няма сили да контролира мислите, чувствата, действията си, такава душа може да бъде обсебена от измамливи духове. Тези измамливи духове идват, за да гасят съзнателно духа ни, защото светлината не е угодна на силата на мрака. А не е вече рядко явление когато души, в жаждата си да имат общение с Духа Господен, приемат свои лични впечатления, хрумвания, съзерцания, изблици на подсъзнанието или свои мисли и ги предават упорито на другите като идващи от Господния Дух. Но една чиста душа, един буден ум разбира кое е от Духа, кое е от човешки мисли и впечатления, и кое е нашепвания от измамни духове. "Духовният човек изпитва всичко."/Коринт 2:15/ Сам апостл Павел съветва:"Изпитвайте духовете."

13-ти

Не притуляйте светлия лъч - така ни говори този колос на вярата /Павел/. Не притуляйте светлия лъч, откъснат от всевечната светлина, просияващ в душата, който ще ни заведе пред самото слънце на правдата. "Духа не угасвайте." Чуват ли днес християните по земята тази повеля? Не се вслушваме в тази повеля! Това е истината. И затова сме неуспешни, недостатъчни, анемични християни. Затова нашето християнство не е жива и мощна градивна сила за добър прогрес. Ние гасим Духа у нас и затова не сме "живата съвест на човечеството". И понеже ние, Христовите следовници, които трябва да бъдем живи свидетели за Бога, не сме образци на Божествената чистота, любов и святост, невярващите не приемат и Този, чието име сме дръзнали да носим.
А нашето християнство може да бъде победоносно. "Как?" - ще запитат мнозина. Само тогава, когато всеки един от нас обърне поглед към себе си и честно запита:"Аз, лично аз, подвизавам ли се в "добрия подвиг" на вярата? Гася ли светилото на Божествения Дух у мене? Излагам ли го на възушни течения? Какви са действията на несмиреното ми, неподчинено на волята на Бога човешко "аз", което застава между мен и Бога чрез необуздан език, чрез неискреност, духовна гордост или дребни сметки и така гаси светилото на духа ми? Гася ли светлината на моя дух, поставяйки му шепа пръст, като разменям Божественото със земното, небесното с плътското и човешкото, като с всекидневните си страхове, грижи, болки и болести, поставям тленното над нетленното, човешкото над Божественото? Наливам ли вода в маслото на нетленното светило у мене, като вливам човешки мъдрувания във вечното Слово на Бога, като размесвам небесното чисто мляко на Писанията с наслоени заблуди и суеверия, обреди и догми? Гася ли пламъка на духа си чрез непослушание към Бога, като противопоставям своята воля срещу волята на Бога и така преча на Всевечния Божествен Дух да работи чрез мене за осъществяване на Неговия план за света? Гася ли светлината на моя дух като оставям без бдителност душата си, та измамливи духове нахлуват там и да ми нашепват измамни слова? Изпитвам ли духовете както ни съветва апостолът Христов? "Духа не угасвайте". Не притуляйте светлия лъч, просиявящ в душата, който ще ни заведе пред самото Слънце на правдата.

14-ти
Р А В Н О С М Е Т К А Т А

Идва време - дни, часове, минути /и добре, че идват.../, когато разбираме, че ако Бог ни отреди още дни, за да продължи живота ни в сила и благословение, трябва да преминем през огнената равносметка. Трябва да разберем докъде сме стигнали в своето духовно развитие. Какво сме научили от Словото на Бога за човека и неговия живот, какво сме научили от самия живот. Трябва да разберем дали сме наясно по основните въпроси на нашата вяра, която определя и облика ни на хора, и пътя ни в този живот. Трябва да стане ясно за самите нас вървим ли наистина в светилната на познанието Христово към чист и действен живот по "тясната пътека", или крачим /въпреки нашите претенции/ по широкия стъпкан от хиляди нозе друм, по който вървят множествата, водени от изискванията на физическия плътски човек у нас, в надпревара за материална обезпеченост. За всеки вярващ в Христос трябва да дойде ден и час, когато е необходимо да разбере защо е тук на земята, какво има да върши, какво е направил от това, което знае, че трябва да стори. Щом твърдим, че вярваме в Евангелието и вървим след Исус не може да не се запитваме в своя път на израстване в "Христовия ръст": Къде съм? Какво направих лично аз в моите десет, двадесет, тридесет или повече години на вяра?
Назоваваме се християни, т.е. носим името на Христос. Даваме ли си сметка какво занчи това? Когато заявим пред някого, че сме християни, разбираме ли ясно, че правим определена декларация, че сме последователи на Христос? А това значи, че сме Негови работници, служители на истината, вестители, свидетели на Бога тук, на земята, че сме потомци на праотците и наследници на завета, който Бог направи с дедите ни./Деяния 3:25/ Основният въпрос, който всеки от нас трябва да отправи към себе си, е: Аз, който се наричам християнин - Христов ли съм? Защото да се назоваваш християнин и да си Хритов, са различни понятия. Християни по света - много! Христови - малко! В Англия Джон Уокър основал едно учение. Постоянно броят на привържениците растял. След няколко години това учение се разпростряло из цялата страна. Но самият основател не бил радостен. От неговия проницателен поглед не можело да се укрие, че между преданите му верни последователи са се вмъкнали люде, които наричали официално себе си "уокъртисти", но със своя живот, с действията си започнали да принизяват, да изкривяват, да приспособяват това учение, да го използуват за себични, недостойни цели. Дошло време, когато Джон Уокър - основателят, трябвало да се срамува от техните деяния, извършени в името на учението му. И когато го запитали във връзка с непочтените дела на нареклите себе си "уокъртисти", той открито заявил:"Аз наистина съм Джон Уокър, но не съм уокъртист."

15-ти

Замислили ли сме се ние, християните по земята, какво би казал сам Исус Христос, ако слезе между нас отново и прегледа редиците на тези, които са се наредили под Неговото кръстно знаме, наричайки себе си християни? Дали сам Христос няма открито да заяви на мнозина от нас: "Не ви познавам." Ето, години и години се събираме в Божия храм като Христови последователи. Учим се в нашите духовни училища - църквите ни, пеем Сионските песни, молим се, слушаме проповеди, разясняват ни светите истини на Библейското слово, четем духовна книжнина. От амвоните се е изливало към нашите души като многоводна река Божественото слово, огнени молитви, свидетелства за озарени души. Разлвала се е и се разлива от "живата вода", ломи се от "хляба на живота". Тук, в Божия дом сме свързвали душите си с Божествения Дух, говорил ни е Бог, чували сме Неговия глас. И след всичко това, давано ни обилно, щедро, богато, ти и аз какво възприехме? Какво усвоихме? Колко от всичко това, което сме слушали и слушаме, направихме наша лична опитност? Наше знание, наша вяра, наш живот, наше служение?
Да допуснем, че нашият живот тук, по Божествена повеля, трябва да приключи днес, какво бихме отговорили - аз, която пиша настоящите редове и ти, до когото са достигнали те, ако сам Бог ни запита: Наричате се Мои, но наистина Мои ли сте? Какви са мислите ви - ясни, светли, чисти? Достигат ли като благоухание до вашите братя човеци? Къде е сърцето ви? Кому служи то? Какви са отношенията помежду ви? "Ако между вас има крамолничество, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза отгоре, но е земна ... защото дето има завист, крамолничество, там има бъркотия и всякакво лошо нещо, но мъдростта, която е отгоре, преди всичко е чиста, после миролюбива, кротка, умолима, пълна с милост и добри плодове..." /Из посланието на Яков, 3 глава/
Щом сме Христови следовници, не сме ли длъжни да си дадем сметка докъде сме достигнали в нашата вяра? Длъжни сме да видим с духовния си поглед как вървим по тесния нагорен път след Христос. Пъплим ли? Стъпваме ли несигурно, оковани все още от невидимите, но мощни вериги на греха, на светските порядки, спъвани в нашите грижи, трудности, болки и болести? Или отдадени на нашата делнична суетня, крачим уморени, равнодушни към всичко. Или вървим след Христос изправени срещу стихиите, взели вярата за щит, бронирани с дълбоко непоклатимо упование в Този, Когото следваме, облъхвани от повея на онази тържествуваща любов, която превръща тази мрачна земна долина в място на извори?