сряда, 26 февруари 2014 г.

1, 2, 3, 4 и 5-ти ДЕКЕМВРИ

1-ви

След възкресението и възнесението на Христос, Бог изпрати за човеците Светия Дух - Дух Господен, Дух Христов, Дух на истината -за да бъде наш закрилник и ръководител по стъпките на Исус. Един истински последовател на Христос, онзи, който е сключил завет с небето за посвещение, знае какво занчи да бъдеш ръководен от Светия Дух. "Няма да ви оставя сираци, ще дойда пак... отивам да ви подготвя място, та където съм Аз, да бъдете и вие..." Но докато дойде? "Изпращам ви утешителя - Светия Дух, в когото сте запечатани до деня на изкуплението ." А в Деяния на апостолите 2:33 четем: "И тъй като се възвиси до Божията десница взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате." За успешното развитие на човека в Дух и истина, не бе ли създадена още от ранните епохи след Христос и "Църквата Христова"? Това трябваше да бъде духовна община, където светли души, работници на Бога, да дълбаят из недрата на вечната съкровищница - Словото Му, и чрез свято посвещение /в служение, и проповед, и живот/ тези служители да синтезират от Словото на Бога всевечните истини, за да просветват те в истинската им светлина пред човеците, тръгнали по "тясната пътека". Църквите по земята - това трябва да бъде мястото, където човекът да отдъхне от труда на делничното и в молитвено общение да прелее душата си във великата всемирна душа, за да припламва по-ярко светлината, да гори по-буйно пламъкът на вярата ни. Църквата Христова по земята - това трябва да бъде мястото, където в благоуханно горение да се разливат ароматите на духа, за да приеме всяка душа, която се е потопила в тях, от това животоносно ухание и да го излъчи след това във високи мисли, в благородони дела. Такава трябва да бъде църквата Христова по земята! Затова тя бе изградена. Но тази църква, през вековете и днес, така както тя живее в разединение и вражда/вътрешна и външна/, поддържа ли вярата, веднъж завинаги дадена на светиите? Истинският и верният отговор е: Не!

2-ри

За израстването на човека в пътя на неговото развитие, Бог е създал и физическата среда около нас -това, което наричаме природа - видимите следи от Бога. Природата не е безмълвна, както твърдят мнозина. Тя говори на човешкото сърце, на човешкия ум. На където и да обърнем поглед - към необозримите небесни простори, светът на безкрайно голямото или към света на безкрайно малкото със своята целесъобразност, хармония и мъдро устройство, всичко говори и човекът трябва да умее да слуша и разбира. Всичко около нас пее химн на Бога. Чрез всичко около нас Безкрайно Мъдрият ни се изявява. Той говори, но Го вижда и чува само човекът с пробудено сърце. Та самата красота и чистота на природата не ни ли доближава до Бога? Природата - това е земята, на коята живеем. Това е въздухът, който дишаме. Това са изворите и реките, от които черпим вода за тялото. Това са безкрайните хлебородни поля, билките в горските дъбрави, дърветата със заруменелия плод. А те нищо ли не говорят на човека? Една писателка доверява: "Аз виждам следи от Бога навред около мене. Той ми говори чрез всичко, което е дело на Неговата ръка. Навред вее дъхът на Бога - в цветеца и в капката роса блеснала на слънцето аз виждам Неговата усмивка. Той ми говори отвсякъде. Предава ми от Своята благост и нежност, от Своята чистота и красота, щом аз потърся контакт с Него чрез всичко, което ме обкръжава. Човешкият дух полетява високо в такива часове и ние сме готови да извикаме заедно с псалмопевеца: "Господи, Боже наш, колко е превъзходно Твоето име по цялата земя! Небесата разгласяват за славата Божия, а за делата на ръцете Му възвестява твърдта!" Понеже Бог е промислил всичко необходимо за душата, която е живяла в сянката на греха, да бъде докосната от Неговата светлина, промислил е за всичко, което може да ни помогне, та семенцето на вярата да израсне и да даде плод - имаме ли извинение за нашата недостътъчност? Ако не сме такива, каквито знаем от Словата на Бога, че трябва да бъдем, ако не растем във вяра, в Дух и истина както Хрисотс иска от нас - причините не са вън от нас.

3-ти

Три са основните фактори, които спомагат за израстването ни като личности, като синове и дъщери на светлината: Богопознание, светопознание и себепознание. Богопознание ние получаваме непрастанно от Библейското писание, от проповеди и беседи, от личното ни контактуване /чрез лична просвета/ с Библията, от многотомната духовна книжнина. Богопознание имаме и в нашите духовни опитности. Светознание, т.е. знание за средата около нас, получаваме всекидневно от явленията на събитията по земята. Себепознание, познание за себе си, имаме най-малко. А самата дума "себепознание" означава: Да наблюдаваме, анализираме, да опознаваме мислите, чувствата и действията си. Да разберем къде сме в своя път на вяра в Христос. В дълбоко вглъбяване в себе си да се видим такива, каквито ни вижда Бог. Това ще стане като наблюдаваме пътя на нашите мисли, като регулираме нашите чувствени реакции - изблици, възторзи, угнетения, като отправяме ясни и конкретни въпроси към себе си. И едни от първите въпроси, без чийто отговор не бихме могли да отидем далеч, са следните: Разбрал ли съм защо живея? Какво имам да върша? С изричането на тези въпроси вярващия християнин навлиза в проблема за смисъла на човешкия живот. Както всяка отделна постъпка не е безмислена и произволна, а има строго определена цел, както всяко действие на човека не е случайно - така и целият човешки живот трябва да има определен смисъл. Човекът трябва да знае защо живее.
Нашият живот не е сбор от безотговорни прояви и действия, които нямат никаква цел. "Защо живея? Кой е най-достойният смисъл на един човешки живот?" - питат хората, търсят обяснение, правят предположения, догадки. Никой смъртен не е открил великата тайна на човека и в тези търсения често се лута, губи се из дебрите на живота, а не пристъпва към страниците на Всевечната книга, където е дадено в яснота и пълнота отговорът на всички огнени въпроси. Много са тези, които са разбрали, че смисълът на човешкия живот или "Защо живея?" се разкрива в пълнота и яснота, когато се разглежда в светлината на Евангелието, където е казано:"Човекът е създаден по образ и подобие на Бога." Христос заявява:"Вие сте синове на Всевишния". Кое е Богоподобното у човека - онова, което го отличава от животинския свят и го извисява над него? Това е Неговият дух - частицата, диханието от неговия Божествен Дух у нас. Това е способността на човека да мисли, неговата творческа мощ, изразена в материални постижения, култура /наука, изкуства/, а в духовния живот - способността му да достига до дълбоките и вечни истини. Богоподобието на човека е и неговата свобода. Човекът е създаден да не бъде роб никому. Той има свободна воля и може сам да избере пътя си без принуда. Човекът е син на Бога. Човешката душа е свързана с вечната Божествена душа, с Духа на Бога - така учи Евангелието. Отдели ли се човекът от Бога, отдалечава се и от истинския, вътрешния човек в себе си. Затъмни ли човекът Божествения образ в себе си, той не може да запази и човешкия си образ. Людете преди Христа се бяха отделили от Бога, но заедно с това бяха загубили и човека. В къпалнята Витезда в Ерусалим, болният човек чака тридесет и осем години "някой" да го приближи до целебните води. Човекът, като духовна личност, беше обезличен. Затова дойде Исус, Синът на Бога, въплътен в образ на човек. Дойде, за да възвърне на човека неговата Богосиновност. По тази причина образец за истинския човек е Богочовекът Христос. Той показа с личен пример и словото Си какъв трябва да бъде човекът. Тогава, щом човекът "е син на Всевишния Бог", щом той е от "висок род" от "царско свещенство", щом е създаден "малко по-долен от ангелите", по "подобие на Бога", щом този човек е жител на земята, но неговата истинска родина е небето, вечността, ясно е, че този човек трябва да живее живот, отговарящ на неговия висок произход. Срещу всичко, което разните философски, социологически, политически, религиозни учения посочват като смисъл на един човешки живот: лична полза, знания, изпълнение повиците на плътта, освобождение от страдания или страст, или някакъв неопределен алтруизъм, Господ Исус Христос казва: "Тази е моята заповед - да се любите един другиго, както Аз ви възлюбих." Затова Толстой се провиква:"Само във вярата може да се намери смисъл и възможност да се живее. Вярата в Евангелието придава на краткото човешко съществувавение безкраен смисъл." Вярата в Христос е живот. Да вярваш в Бога, значи да живееш. Бог е живот! И онзи, който носи в душата си вяра - живее в пълнота. Тази душа расте, укрепва. Човекът, който живее с такава вяра, знае защо живее. Това са истинските Христови люде. Души, в които е проговорил сам живият Христос. Те са чули гласа Му, разбират волята на Бога за тях и техния живот, който трябва да бъде живот, посвещение Богу, и се трудят да израснат "в пълнотата на Христовия ръст". Това са осветлените души. Ще ги срещнем през всички векове. Ще ги срешнем и днес -чистите, предани и верни, непоколебимо верни на своя Бог, чиито живот е Богослужение. Такава вяра е всепобеждаваща и придава на краткия човешки живот величав смисъл. Това са истинските синове и дъщери на Бога.

4-ти

КАКВО ХРИСТИЯНСТВО ВИЖДАМЕ ДНЕС

За някои християнската вяра е като празнична дреха, която обличат само за празничните богослужения. Повърхностна, показна вяра, вяра по приемственост, наследена от деди, майки и бащи. Кого би ползувало едно такова религиозно вярване? И такава вяра, вяра ли е изобщо? Други християни са потънали в едно много опасно състояние: живеяj и си мислят, че са изправни във вярата си, но според техните човешки мерки. Каква страшна самозаблуда! Какво опасно състояние за вярваща душа! Защото живот с вяра в Бога не значи спокойно християнство, не значи задоволство от постигнатото "мало", не значи блажено задремване на мека възглавничка в очакване на спокойни и красиви сънища. Живот по Христа във вяра не значи статичност, не е живот по инерция от набираните сили и опитност, които сме имали "някога". Това "някога"... Имал си среща с Бога, получил си благодат от небето и консумираш от тази благодат, без да се стараеш да прибавяш на вярата си нова благодат, нови прозрения, нови духовни опитности. Струята на благодатта намалява, намалява, докато идва ден, когато от бликащия извор е останала само една тънка струица. Как ще подхранва тази слаба струя чернозема на душата?

Други живеят в своето теоретично християнство. Събрали са много знания за Бога и вяра в Христос, знаят много добре къде е този или онзи стих, дори са научили цели пасажи, които могат да процитират. Но кого би ползувало нашето знание за Бога, ако не го занесем в живота, ако това знание не оживее, ако не му дадем живот в самия живот? Нашият всекидневен живот - ето бойното поле, където всеки ден и час се сражаваме с безброй неправди, мъчнотии, зли помисли и недостойни дела. Животът! Ето огромната изпитна зала, където всеки от нас трябва да покаже какво е научил. Нашето отношение към хората около нас - това ще покаже ясно, понякога без да сме проговорили нито една дума, как живеем вярата си в Този, Чието име сме дръзнали да носим.
Някои християни са усърдни в своята вяра, градят, изработват със страх и трепет спасението на душите си в този труд са набрали и опит, и сили, и знание. Но вместо да съхранят придобитото и го превърнат в действена мощ за още по-високи постижения и израстване, разпиляват енергиите на душата си в словесни престрелки по догматични въпроси, губят се в безрезултатни спорове да убедят другите, че тяхното разбиране е най-вярното и че извън тяхната цълква или общество няма благодат. Няма спасение, няма християнство! Някога Петър попита Исус за Йоана:"Ами какво ще стане с него?" Христос му отговори: "Ти върви след мене." А има и вярващи, понякога искренно вярващи, които са редовни на църковните служби, пеят вдъхновено, молят се усърдно и все пак вярата им е някак разпиляна. Не че нямат и дела. И все пак не са успешни.
Един Христов последовател, който е преминал по-голяма част от живота си и все още не е наясно в какво вярва, защото все търси... отбива се тук и там за нови прозрения във великите тайни, а в това време пропуска най-съществените , основните истини, една вяра, която не е организирана, няма гръбнак, един вярващ човек, която се лута тук и там - това ли е вярата, която Христос иска от нас?
Понякога картината на вярата е друга. Вярващи люде жадно поглъщат проповеди и напътствия, четат усърдно Словото на Бога. И когато свърши църковната служба, са обнадеждени, окрилени, с нахранени души. "Чудна проповед! Истински духовен мир!" - повтарят те възторжено. И толкова. Влиянието на тази "чудна проповед" е до следващата проповед, когато отново ще се чуят драматични възклицания: "Чудни слова! Пир! Само за мене беше!" А после? Нищо ли не трябва да следва утре, когато започне делничния живот? Какво ще стане с това, което си получил от общението си с Христовия Дух? Ще Го задържиш в душата си ден два, а после- да го разпръснат ветровете на делничността? А сме получили, за да дадем! Да го изявим, да го употребим във всекидневната ни борба така, че първо да победим себе си, а после да помогнем на други. Ти си получил масло за светилника си, но това масло трябва да се превърне в светлина, в горене. Няма нищо по-тъжно от един светилник, който не свети.
А има и друга категория християни. Хора, центрирали своята вяра върху "себе си", върху духовната си гордост. Гледат на другите от високо, пренебрежително, дълбоко убедени, че са повече от тях. Затворени в крепостинте стени на ненадживян егоизъм, те никога не могат да бъдат всеотдайни, отворени, искрени души, към които да пристъпим без вътрешно предупреждение:"Внимавай, отмервай!" А други тръгват възторжено по "тясната пътека" нагоре. Крачат смело, дори с песен. Учението за светлината и любовта е примамливо, но като мечтание, като красиво видение. А ето, че пътеката става все по-тясна, по-стръмна... Уплашени от трудностите, започват да оглеждат наоколо. Търсят пристан там, където са достигнали. И спират там. Там ще прекарат своя живот, само в съзерцание на истините. Нали оттам, където са, се виждат висините? Нека други се катерят по сипеите и скалите! Нека щурмуват стръмнините към високите върхове! Нека крачат по кремъците на живота с разранени ходила, да отмахват с гореща длан натежалата пот по челата и кръвта от наранените сърца. Да съзерцаваш висините, все пак не е малко нещо...

5-ти
ЧОВЕЦИТЕ-ЗИДАРИ

Всички наши размисли дотук, систематизирани и наложени в логичен строй, обобщени и конкретизирани до знание за отделния човек според Библията - това са градивни материали, от които можем да изградим себе си като здрава, хармонична духовна личност. Ние, човеците, сме зидари. Животът ни е непрестанна творческа работа, строителство-изграждане на все по-удобна и богата среда около нас и изграждане на себе си. Цялата вселена е една огромна работилница, където неуморно се гради. Човеци-зидари. Какво величаво звание! Една от основните истини в строителството е, че то трябва да започне с устойчива основа. Знаем добре, коя е "здрава основа" при материалното строителство. А коя е най-устойчивата основа, върху която да се изгради духовната личност? Различните философски, политически, етични и религиозни учения през вековете са предлагали по някаква "здрава основа". Но устойчивостта на тези основи проверени през хилядолетията, са се оказали неподходящи. Доказателство за това са загиналите цветущи цивилизации на миналото. Доказателство за това е и животът на цивилизованите хора, които живеят и днес в блясъка на една мощна материална култура и технически прогрес, която е създала и ... водородната бомба. В Книгата на живота-Библията, е записано едно величаво поучение, наречено "Проповед на планината", в което е синтезирано цялото учение на Исус Христос. Изказана е с обикновени думи, на понятен за народа език, но крие неизмерими дълбочини и неизследима Божествена мъдрост. Евангелист Матей започва петата глава на своето Евангелие така: "Исус, като видя множествата, възкачи се на хълма, и когато седна, учениците Му дойдоха при Него. А Той ги поучаваше:Блажени нищите по дух, блажени, които гладуват и жадуват за правдата, блажени чистите по сърце, блажени миротворците... Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, тя вече за нищо не става. Вие сте виделината на света. Чули сте, че е казано:Обичай ближния си и ненавиждай неприятеля си. Но Аз ви казвам -обичайте неприятелите си. Недейте си събира съкровища на земята, а събирайте съкровища, които молец не разяжда, нито крадци крадат. Защото, дето е съкровището ви, там и сърцето ви. Тясна е вратата и стеснен е пътят, който води към истинския живот и малко са онези, които го намират. А хората... по плодовете им ще ги познаете. Не може добро дърво да дава лоши плодове. Всяко нещо, което искате да правят човеците на вас, така и вие правете на тях." И като ги поучава още, отбелязва алегорично:"И тъй, всеки, който чуе тези Мои думи и ги изпълни, ще бъде като човек разумен, който е построил къщата си на канара. И заваля дъжд, прииждат реките, духнаха ветровете и устремиха се върху тази къща, но тя не падна, защото бе основана на канара." "Който чуе тези думи и ги изпълни ..." Какви думи? Слова на правда, истина, на чистота и обич, на мъдрост и святост -гради канара! Страдания ще дойдат, войни, глад, болести, гонения разрушения, тъмните облаци на живота ще се сгъстят в непрогледна тъма, сърцето и умът ще се сдружат с разбунтуваната човешка плът, под стъпките на човека, може би, понякога да се разтворят бездни, може да го връхлетят вихрите на отчаянието, но сред трясъците на мълниите /и отвън и отвътре в човека/ - духовната сграда /вътрешния човек/ ще оцелява, защото е изградена върху канара! Всички стихии са безсилни там, където има "разумно строителство" на личността, защото светлината, добротата, правдата и мъдросттата, любовта и красотата са непобедими. Тези зидари Христос нарича разумни. "И всеки, който чуе тези Мои думи, и не ги изпълни, ще бъде нерузумен човек, който е построил къщата си на пясъчна основа." И когато дойдат стихиите, тази къща не устоява. Христос предупреждава: "Тази къща падна и падането й беше голямо." Това са нерузмни зидари. Човекът не може да остане бездеен. Той гради. Здравият смисъл на един човешки живот е резултат от всекидневния ни труд, от всекидневното изграждане на нашата личност. Един философ мъдро е отбелязал:"Хората със здрави и чисти мисли, с възвишени идеали и дела, са чест за народните, към които принадлежат. Те възпитават бъдещите поколения. Пред учените оставаме в размисъл. Държавниците ни внушават респект. Артистите аплодираме. След чистите, светлите, благородните хора -тръгваме!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар