понеделник, 13 януари 2014 г.

6, 7, 8, 9, 10-ти АПРИЛ

6-ти Април
Пред него стои човек в облеклото на Нероновите телохранители. Изпод шлема се спускат светлоруси коси. Акил никога не е виждал такъв снажен мъж. Мълчание . Ясносините очи на непознатия гледат стареца с не по-малко удивление. Някакъв въпрос се чете в неговия поглед. Най-после влиза в стаята. Едва тогава забелязва Прискила, коленичила в молитва. Дошлият се спира като вцепенен. Лицето му се покрива с восъчна бледина. "Не магьосвай!" - извиква той, прикрил лицето си с ръка. Прискила се решава да го погледне. "Кажи да не магьосва" - повтаря той, като се обръща към Акил и без да снема неподвижния си поглед от жената, отстъпва до стената, като се бои да не падне омагьосването в очите му. Старите хора се гледат. Те очакват този исполин да пристъпи към тях, да ги върже, а той стои неподвижно, като че сам се страхува от своите жертви. "Успокой се, момко" -проговаря Акил. - Тази жена не върши нищо лошо. Тя не е магьосница. Войникът постепенно отпуска ръце. Погледът му минава от единия към другия. "Та вие не сте ли магьосници?" "Няма такова нещо." "Но нали вие сте християни?" Ето го най-после очакваният въпрос, но старецът отговаря без страх. "Да, ние сме християни." И продължава да стои, леко приведен, очаквайки удар. Но удар не последва. Когато старият човек изправя глава, вижда, че дошлият все още стои до стената, а после се раздвижва, спира се сред стаята, взема едно дървено столче и сяда. Бавно сваля шлема си, оставя го на земята, свежда поглед и остава така. Мълчание. Акил и жена му започват да разглеждат с любопитство странния гостенин. Сега, когато е свалил шлема, се вижда, че лицето му е изгоряло от римското слънце. Косите му, там където ги е покривал шлемът, са останали светли, меки и чисти. Сякаш главата му е озарена от златно сияние. Чертите на лицето му са правилни, красиви. Акил се приближава до леглото с очи устремени в чужденеца."Какъв е той? - говори си в безмълвие. - Какво иска от нас? Не прилича на палач."
Гостенинът се раздвижва. Той е забелязал, че вратата е останала отворена и дава знак на стария човек да я затвори. После притегля Акил към себе си и се вглежда в очите му. "Истина ли е?" - заговаря той тихо и във вълнение потрепва гласът му. -Истина ли е, че хората могат да живеят и след смъртта?" Очите на стария християнин светват. "Да, истина е, момко" - отговаря той високо, убедено. "Могат да живеят и след смъртта си хората, стига само да вярваме в думите на Този, Който е победил смъртта." Дошлият го поглежда. Явно е, че не разбира. "Виждаш ли- продължава старият. - По-преди не е било така. Но идва Спасител, Който е донесъл на човеците избавление от смъртта." Без да изпуска ръката на стария, чужденецът дава знак да продължи. "Този Спасител е Синът на Бога. Той е живял на земята, но хората Го разпънали на кръст, защото им донесъл светлина, а на тях било добре да живеят в тъмнина. Но умъртвеният не остана в гроба. Възкръсна и живее с Духа Си. И както Той живее и ще живее вечно, така и думите на хората, които вярват в Този Спасител, ще живеят ... Та Той Сам е казал в Словото Си, което ни е оставил:"И да умрете, щом повярвате в Мене, ще живеете." Акил спира, за да види въздействието на думите си и поглежда жена си, която стои недалеч и слуша.

7-ми Април
Старият Акил говори, говори. Дошлият го гледа, вижда сияйната му радост в пълните със сълзи очи. Младият човек
свежда глава и изрича тихо: Това същото говореше и тя." Акил не разбира, а момъкът все по-силно стиска ръката му.
"Ти мислиш ли, че Верония е жива?" Старецът неволно се дръпва назад. Дишането му сякаш спира. Германецът се
хваща за него с двете си ръце, като се страхува да не избяга. Очите му се впиват в очите на стария тъкач, сякаш от
неговия отговор зависи животът му. "Верония?" Нима ти не я знаеш. Тя ме прати при тебе" "Тя те пратила при мен?"
"Господи Велики..." - прошепва Прискила. "Жива ли е девойката? Жива ли е?" - горещо вика младият човек "Жива е!" -
отговаря непоколебимо Акил. - Верония вчера понесе мъченическа смърт, но не е умряла. Душата й е жива и ще
живее днес, утре, вечно." Несдържан вик изпълва стаята. Телохранителят на Нерон скача от столчето. С някакво
странно изражение на лицето стои посред стаята. И ето, че се устремява към Акил и го хваща за раменете с такава
сила, че изтощеното тяло на стария човек се разклаща. "Аз искам да отида при нея! - извиква буйно той. - Покажи ми
пътя. Ти го знаеш, тя сама ми каза."
Прискила загрижено се приближава към говорещите- "войнико-казва тя благо, като слага ръка върху ръката му.
Германецът отпуска ръце. - Ние много обичаме Верония. Кажи ни откъде я познаваш? Какво знаеш за нея?"
Чужденецът мълви нещо неразбираемо. Старите хора чакат мълчаливо. Акил разбира, че войникът не е съвсем на себе
си, затова решава да му зададе въпроси:"Ти служиш като телохранител на цезара, значи си присъствувал там...
снощи?" Войникът потвърждава мълчаливо. "Когато се мръкна - заговаря той глухо - нас ни заведоха в градината на
цезара. Казаха ни, че изгарят християните, защото запалили Рим. " "И ти всичко ли видя?"- пита Акил. "Там, дето ни
заведоха, бяха поставени много стълбове в два реда един срещу друг - като алея, широка петдесет крачки. Казаха, че
между стълбовете ще се вози цезарът напред-назад, докато...горят християните. Ние трябваше да стоим до
стълбовете, всеки при своя, и да запалим сухите пръчки, с които бяха обиколени." "И теб ли оставиха при някой стълб?"
- намесва се Прискила. "Аз мислех, - продължава той не чул въпроса й-след всичко, което бях слушал за християните,
че те са убийци и магьосници, но когато се приближих до стълба, видях върху него момиче. Те бяха свалили от нея
почти всичко. Дрехите й бяха под стълба и аз по тези дрехи познах, че е от знатен род, патрицианка... Добре, че
пръчките и сплетените около нея тръни я закриваха до раменте. Войникът замълчава в стеснение. - Аз стоях до нея и
си казвах: Не! Не! Тя не може да бъде подпалвачка. В това време до мен застана римският центурион с факла в ръка,
подаде мия и каза:"Чувай! Когато се стъмни и цезарът дойде в градината, ти ще чуеш команда. Тогава ще втикнеш
факлата в тръните, ето тук, дето са полени със смола." Всичко това той ми каза така високо, че девойката да чуе.
После центурионът си отиде и аз я погледнах. Мислех си, че ще видя по лицето й ужаса на смъртта, но видях съвсем
друго ." Последните думи той изказва почти с шепот. "Какво видя, войниче?"- пита нетърпеливо Прискила. "Почти
радост - изрича той бавно.-Как да ви кажа... тя изглеждаше като детенце, което чака нещо. Все мен поглеждаше и аз я
гледах, гледах па най-сетне запитах:Защо ме гледаш така? А тя отговори:Гледам те, защото искам да зная, кой ще ми
отвори вратите на небето. Като не разбрах, аз я попитах:Къде е мястото, където искаш до отидеш? Тя отклони глава
леко назад доколкото можеше и погледна към небето, където се бе появила вече вечерницата. Каза:Сега се вижда
само една звездица, но скоро ще се появят много, много, безброй...Тогава всичко ще се освети и зеблести. И над
всички тези безчислени звезди, над всичките тези светлини и блясък е мястото, за което ти говоря." Германецът
замълчава, отпуска глава върху двете си ръце и в тишината се чува мъчно удържимо ридание. Сатрите християни го
гледат с очи, натежали от сълзи, и не проговарят.

8-ми Април
Минават минути. Младият човек повдига глава, поглежда старите хора до него, и отново заговаря:"Гледах я, чудех се и
пак я запитах:Нима ти не се боиш от това, което те очаква? И знаете ли, сега дойде ново голямо чудо - тя се засмя."
"Господи Велики, усмихвала се милата" - реди през сълзи Прискила. "Да, засмя се и каза:А ти никога ли не си чувал за
Хирстос?" Аз поклатих отрицателно глава. - Искаш ли и ти да живееш с радостта, с която аз живях и ще умра? И като
сведе още по-ниско в страни лице, прошепна ми:Тогава чуй ме. Когато аз умра, иди при тъкача на килими Акил. Той
живее зад града на Апиевия път, на четвъртата миля. иди при него и му кажи, че те е пратила Верония. Нека той ти
разкаже за Христос, за да бъдеш с радост в сърцето си и в живот, и в смърт." Акил не издържа повече, простря ръце
към дошлия и допира пламналата си страна до него."Брате мой, брате мой!"- шептят засъхналите устни. Прискила се
приближава, свива колене и сяда на земята. Когато силата на нежността поутихва, телохранителят на цезара
продължава:"Когато и тя ме нарече свой брат, а аз като не разбирах, казах:Ти си знатна девойка, а аз прост войник,
даже не римлянин. Защо ме наричаш брат? Тя пак се усмихна както преди:Ти си мой брат и аз съм твоя сестра, защото
всички човеци имат един Баща. Докато разговаряхме, около нас настана шум и аз чух заповед от долиния край на
градината - "Запалете!" Околните стълбове се обвиха в пламъци. Римляните, които стояха наоколо, започнаха да викат,
да вият като диви зверове, а християните от горящите стълбове повдигаха глави и ми се струва, че изричаха все една
и съща дума:"Осанна". Като видя, че стоя неподвижен, тя извика отгоре:"Защо се бавиш, брате мой?" Обърнах се
настрана, за да не я гледам, взех факела, едва го доближих до тръните и пламъците избухнаха. Нозете й започнаха да
обгарят. Не можех да гледам страданията й, скочих в горящите тръни и започнах да ги тъпча с крака. - Какво правиш,
брате мой? Защо не ми даваш да умра? - чух нейния глас. - Ще умреш...Аз виждам, че това няма да се избегне. Но
няма да умреш от огъня в мъки, а от моята ръка! В нашата страна смъртта от меч се счита за благородна. Тъй ще
умреш и ти, преблагородно сърце! И Христос, Когото любиш, и аз ще Го любя. Това, ти обещава един войник в
последния ти час. Младият човек диша тежко, едва поема дъх. - И като изрекох това, измъкнах меча от ножницата и
извиках:"Прощавай, Верония!" Ръката ми е сигурна. Улучих я в сърцето." телохранителят на цезара скочи от столчето,
на което седеше. Думите му бяха протекли като буен поток. Старите неволно превиват колене. И войникът коленичи до
тях. Очите му гледат в далечината.

9-ти Април
Чуват се бързи стъпки и говор. И когато вратат се отваря със силни настойчиви удари, коленичилите сякаш се
пробуждат от сън. На прага стоят с кръвясали очи трима римски войници. Необикновеното зрелище, което виждат, ги
възпира за малко. После преторианецът, който ги води, пита:"Ти ли си Акил християнинът?"Старецът отговаря
спокойно:"Аз съм!" "А тази жена? Твоя ли е? И тя ли е християнка?" "И аз съм християнка!" - отговаря също така
спокойно Прискила за себе си. "Тръгвайте с нас!" Но русият великан, се изправя. "Остави старците!" - обръща се той
към преторианеца. - Те нищо лошо не са сторили. Това, дето се разказва, че са подпалили града, не е истина."
"Хайде пред нас! Чувате ли?" - повтаря отново преторианецът, без да обръща внимание на думите на войника. И
протяга ръка към Акила. Русият воин се изправя така, че бронята му прискърцва:"Ти не чу ли? Няма да посягаш към
старците!" Римлянинът, побеснял от гняв, се хвърля върху него. Започва тежка и страшна борба. Скоро се чува удар,
подобен на този, когато се разтрошават кости и преторианецът полетява към земята. Другите двама, които дотогава са
като вкаменени и зашеметени, се съвземат и се хвърлят срещу германеца. "Така значи... И ти си откъм християните" -
извиква свирепо единият и измъква меча си. При вида на блесналото желязо у германеца се пробужда
кръвожадността. Той изтръгва късия си меч "За Верония... За всички, които изгоряха на стълбовете! За убийците
смърт!" Когато се изправя отново сред стаята, тримата римляни се гърчат в смъртна агония. Но единият от тях
назабелязано се изправя и с предсмъртна сила забива ножа си до дръжката в рамото на германеца - там, където
бронята се е отделила от тялото.
Русият воин пада като прерязано дърво. Главата му лежи върху коленете на Акил. Очите му са затворени и колкото
повече кръв изтича от широката рана, яростният израз на лицето му се губи и то става отново красиво, бяло, почти
детско. Прискила е до него и държи силната му ръка, която бавно отмалява. Германецът леко отваря очи:І"Вие ли сте,
братя мои? - проговаря в едва доловим шепот той. - Невредим?...А аз убих!" Старите се споглеждат. Не бива да
смущават сетните минути. Очите на войника все повече заблестяват, сякаш до тях достига някакво далечно сияние.
Той се опитва да протегне ръце, но се отпуска в изнемога заедно с последния дъх. Акил християнина, там край Рим, на
Апиевия път, на четвъртата миля. Очите са притворени, но блясъкът на далечното сияние е осенил лицето му в
смъртта.

10-Април
СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА ОТ РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ
В самата Италия - седалище на папския престол, върховната римокатолическа власт среща открита съпротива от такива свободни християнски общества, за които е казано:"Вие сте потомци на пророците и наследници на завета, който Бог направи с бащите ви." Но идва време, когато Рим изисква решително подчинение. Пиемонтските християни се борят против посегателството на свободата на съвестта, но силата на Рим ги сломява. След несполучливи борби една част от тези свободолюбиви общества, притиснати жестоко, се подчиняват с дълбоко вътрешно негодувание. Други открито отказват да приемат авторитета на папата. Решени да запазят простотата и чистотата на Христовото слово, напускат родината ииздигат знамето на чистата евангелска вяра в други страни. Трета част от тези общества напускат низините на Италия и се оттеглят в Алпийските уединени високи равнини и скалисти крепости, за да запази "вярата веднъж завинаги дадена на светиите." Не гордата йерархия на "непогрешимия" папа, за тях е истинската Христова църква, на която е отредена върховната мисия да пази свято съкровищата на истината. Тези чисти души, стотици и стотици години преди Реформацията притежават Библията в ръкопис на своя роден език. И понеже имат неподправена истина, това ги прави особен обект на омраза и преследване. И докато над Европа тегне плътен мрак, сред високите алпийски крепости, прибежище на преследваните, горят неугасими огнища. Историците отбелязват:"Бог беше приготвил за народа Си едно светилище, отговарящо на могъщите истини, които му бяха поверени. За тези верни изгнаници планината е символ на непоколебимата правда. Бащите сочат на децата си висините над тях, учат ги да разбират тяхното неизменно величие и им говорят за Онзи, в Когото няма промяна и Чието слово е твърдо като гранитните върхове." Тези прокудени са се научили да обичат мълчаливите символи на Божественото присъствие. Никога не роптаят при трудностите, не се чувствуват сами сред алпийската самотност. Те благодарят непрестанно, че небето им е дало убежище от гнева и жестокостта на тези, които упражняват нечовешка тирания все в името на Христос. Радват се на свободата, че могат да се молят под открито небе в неръкотворния храм на Бога - природата. И когато издайническо око ги проследи там горе, крепостта на скалите е сигурна защита. От някоя висока скала те пеят химни на Бога и римските войници не могат да смълчат техните песни.
Тези чисти "деца на Бога" с упорито търпение работят за хляба си. Докато младите се приучават на труд, развитието на ума им не е пренебрегнато. Тези люде знаят, че Бог е определил живота на земята за едно училище, че всичките им сили и дарби са от Него, затова талантите /дадени всекиму/ трябва да бъдат разработвани и усъвършенствувани. От училищата в Алпите даровити младежи са изпращани в градовете долу, за да бъдат обучавани. Там/знаят бащите и учителите им/тези млади хора ще се сблъскат с подмамващия фалшив блясък на светските порядки, затова тези младежи са обучени още от детските дни как да преодоляват примамките успешно. Техните духовни служтели следват примера на своя небесен Учител, Който дойде "не да Му служат, но да служи." Те не само проповядват Евангелието и наставляват младите. Докато другите науки не остават пренебрегнати, Библията е главният предмет за изучаване. Младите преписват Писанията. В дълбоки тъмни подземия, при светлина на свещи, неуморно се преписва стих след стих, глава по глава. И откритата воля на Бога блясва като пречистено злато.


Няма коментари:

Публикуване на коментар