26, 27, 28, 29, 30-ти МАРТ

26-ти Март
БОГ И ДНЕС ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВИ
Преди да отпътува за дълго пътешествие по Тихия океан, един морски офицер казал на своите близки приятели:"Молете се за мен!" Като че ли предчувствувал някаква беда. Отплавал. Когато бил сред океана, телеграфистът получил много тревожна радиограма:някаква гигантска вълна, подобна на плаваща планина, се движела с голяма бързина в тяхна посока.
Няколко плавателни съда били потопени. Корабът, с който пътувал морският капитан, не можел да избегне вълната. Капитанът наблюдавал с далекоглед приближаването й, и мисълта му се връщала към деня на заминаването, когато той казва на приятелите си:"Молете се за мен!" Един от тези приятели на брега чул тревожното известие по радиото и предупредил, че техният брат по вяра е в беда. Събрали се без забава в един дом, за да следят заедно тревожните предавания за движещата се стихия в огнено моление за своя приятел. А там сред океанските води, огромната вълна приближавала кораба на този, за когото се молели - страшна, чудовищна. Нищо не можело да ги спаси. Но...ето, недалече пред кораба тази вълна-гигант, която се носела като плаваща планина, се разбила на няколко по-малки вълни, които стигнали до застрашения кораб, но вече без сила да го потопят. Как стана това? "Случайност." - ще кажат някои хора. Но тези, които на колене се вслушваха в тревожните сигнали за движението на чудовищната вълна, знаят защо стана именно така. Те знаят, помнят словата, които Исус каза на учениците си:"Защо се страхувате, маловерци? Ако имате вяра колкото синапено зърно, планини ще премествате."
Една отминаваща от този свят майка шепти със сетни сили:"Господи, дай ми тази последна милост - да видя моя син преди да склопя очи!" Тази майка е останала сама в малкия провинциален град. Единственият й жив син, инженер в едно строително предприятие, живее в София, но постоянно е на път по обектите. Здрачът се спуска над земята. Работният ден на инженера е приключил. Той може да се прибере по най-късия път в ергенската си стая, но тази вечер няма желание да бърза. Когато минава край един от големите жилищни блокове, чува гласа на едно момиченце, което извиква:"Мамо! Мамо!" От високите етажи се обажда млада жена и дава някакво нареждане. Инженерът подвига поглед. На балкона до младата майка той вижда и една "стара майка". Някаква предупредителна тръпка премина през тялото и душата му. В мисълта му се налага образът на неговата майка. Преминава от улица в улица, но безпокойството му се увеличава. Какво става с мен? - пита се в безмълвие той. Защо от родния град скоро не са се обаждали? Защо напоследък толкова рядко пишат? Защо не отговориха на последното ми писмо? Какво крият? Какво замълчават? Вълнението на сина прераства в тревога и той се отправя бързо към най-близката телефонна станция. Има някаква повреда по линията. Не успява да се свърже. Последният обилен сняг е изпокъсал жици и до следващия ден не може да получи връзка. Тогава, без сам да разбира, той вече крачи към гарата. Пристига в полунощ. Похлопва на близките си-непосредствено до техния дом, които "наглеждат" старата му майка. "Вуйчо, аз съм Марин - обажда се той на мъжа, който му отваря. - Какво става с мама?" "Защо какво става? - пита вуйчото- Ти от кого и какво си научил?" "От никого нищо. Но зная, че при мама нещо не е в ред. Имам някаква вътрешна тревога. Защо мълчиш?" "Болна е твоята майка. Залежа се милата..." А защо не ми се обади?" "Тя не позволяваше. Не искала да те тревожи.." "Жива ли е още? Или съм дошъл късно?" "Още диша, макар и слабо... Направихме чедо каквото можахме. Но на мен ми се струва, че те чака. Устните й все нещо нашепват." Синът повече не слуша. С няколко големи крачки, той се озовава в бащината къща. Леко отваря вратата, където майка му до изживява последните си часове. Приближава до леглото й... Чува едва доловимия шепот:"Кой ти каза, сине, че си отивам? Че очите ми искат да те зърнат за последен път?" "Бог, мамо... Ти моли ли се?" "Молих се..." Ти дойде... Благодаря Ти, Господи, че чуваш молитвите на майките."

27-ми Март
МОЛИТВАТА НА ЙОХАНА
Д-р Шулер е лекар в едно от по-големите селища на равна Холандия, но районът му обхваща още няколко малки села. При него идват болни по всяко време - през деня, в ранно утро или в късна нощ, и младият лекар никого не връща. Той изслушва оплакванията им, преглежда внимателно, учи ги как да си приготвят лекарствата от билки из полето, а като види износените дрехи на дошлия, казва му:"Сега няма да заплатиш нищо. Друг път..." Доктор Шулер обича и своето конче. След умората на дните понякога му говори:"Хайде, приятелю, разходи ме на воля из тези равнини."
При една такава разходка конят го отвежда далеч в полето, където след сенокос група селяни са обкръжили някакъв човек, който им говори. Зад този чужденец стои селско момиче и с широк чадър му пази сянка от силното слънце. Това е пътуващ вестител на Христос, който говори просто, искрено и с такава вътрешна увереност, че косачите го слушат с увлечение и радост.
Спира се и д-р Шулер. Слуша. Отдавна такава здрава благоносна радост не е изпълвала душата му. Чува се и песен, която докторът е слушал през юношеските години в своя дом и селяните се пръсват в различни посоки. Останали са само той и момичето с чадъра. Д-р Шулер го наблюдава. Самата невинност е отразена върху лицето му. Вглежда се в тази чистота и сам не разбира, че това момченце му става все по-близко като малка сестричка. "Как се казваш, малко момиче?" - пита той. "Йохана" - отвръща то и гласът му прозвучава като звън на далечна камбанка. "Дъщеря ли си на вестителя?" "Не, господине - отговаря момичето като го гледа и на доктора се струва, че потъва в ясната синева на очите му. - Ние с баба живеем в края на едно от тези села. Баба е недъгава. Лете помагам на селяните, за да се прехранваме през зимата с баба и козичката ни." Момиченцето разбира, че го слушала с желание и продължава:"Понякога е много тежко през зимните дни, но добър е Бог. Досега не ние оставил." И съвсем тихо добавя:"А понякога, господине, е било толкова тежко, че сами сме се чудели с баба как не сме умрели от глад когато зафучат ветровете и снегът засипе всичко."
Както разбира д-р Шулер, пътят на Йохана минава край неговия дом и те тръгват заедно. Кончето ги следва. "Често ли помагаш, малка Йохана, на проповедника?" "През топлите дни той ме вика да му пазя сянка с чадъра, че не е вече млад." "Получаваш ли нещо за труда си?" "За такъв труд, господине, как ще приема пари? Селяните, на които говори, платиха ли му?" "Така, значи... Ти му помагаш?" "От цяло сърце му помагам. Ако не беше баба и козичката ни, няма да се отделям от него, ама... не мога!" "Стигнахме до моята квартира, Йохана. Запомни тази къща. При каквато и да е нужда ме потърси без да се стесняваш. Все нещо ще ти помогна." "Колко си добър, господине - отвръща тихо момичето. - Няма да забравя, ако някога ми стане много тежко."

28-ми Март
Зима. Дебел сняг покрива земята и мразовит вятър препуска лудо из Холандската равнина. Доктор Шулер почива на леглото си в молитвен размисъл, след напрeгнат ден. Тихо е и затова ясно чува глас вътре в себе си:"Йохана до зори ще умре от глад, ако още тази нощ не й помогнеш." Чий е този глас, откъде идва? - пита се той. - Йохана, моята малка приятелка, е в нужда. И то в смъртна нужда! ! Доктор Шулер скача от леглото. Потърсва човека, който го обслужва:"Оседлай кончето, братко мой. Не се бави." Сам набързо събира от продуктите в зимника. "Готов съм докторе! - чува той гласа на младия предан домакин. - Къде трябва да занеса това?" Доктор Шулер се замисля:"Къде? Да, къде? Там е работата, че аз не мога да кажа точно. С мен стават странни неща, разбираш ли ме, приятелю? Колкото и странно да е, чух ясно глас, че една... или две човешки души, а може би и една козичка умират от глад. Зная само, че моята малка приятелка Йохана живее някъде към края на едно от тези околни села. Гласът ме предупреди, че ако не помогнем до зори, тя ще умре от глад сред снеговете. Затова яхвай кончето и пусни юздата - обяснява дълбоко съсредоточен в себе си лекарят. - Нека кончето те води. Където спре ще слезеш, ще предадеш тези неща и ще кажеш:"Бог ви ги изпраща".
Когато заглъхва конският тропот, д-р Шулер се връща в стаята с и прегъва колене:"Господи, благодаря Ти - шептят устните му - благодаря Ти, че нищо не ми попречи да чуя този глас. Изпрати небесен пратеник да води кончето. нека пристигнат навреме при Йохана." Младият човек повтаря дълго тези слова в дълбока увереност. Изпратеният се връща в ранното утро. Разказвай, братко мой, всичко ми разкажи."Пуснах юздата, както ми казахте, и в молитва се оставих да ме води. А то отиде далече, доста далече оттук. Поне така ми се стори в бурната нощ. И спря... Спря пред една, как да ви кажа, нито къщурка, нито колиба. Слязох, потропах. Стара прегърбена бабичка ми отвори, след като от изтощение едва се придвижи към вратата. Като видя коня с товара, изрече в немощ:"Бог ви изпраща, сине." С тези думи ме посрещна тя, а после изхлипа милата: "Козичката ни умря от глад преди две седмици. Нищо, нищо не ни остана вече..." Влязох в прихлупената стая, осветена от белината на снега. В един ъгъл разпознах момиченце, коленичило, свило малките си ръце в моление. Дори не потрепна от влизането ми. Когато приближих и се спрях до нея, чух шепот:"Господи, спаси ни. Ти ще ни помогнеш. Зная аз, че няма да ни оставиш... Помогни и на мен, нали трябва да се грижа за баба..." Ето, това видях и това чух там, в тази колиба." "Погрижи се за кончето, братко мой. Отпочини си днес, а утре, ако Бог даде, да тръгнем и да приберем при нас Йохана и старицата. Аз нямам нито стара майка, нито сестричка. А ето, че Бог ми дава и двете."

29-ти Март
МОЛИТВА, ИСКАНЕ, НО И ДАВАНЕ
Молитвата! Това е духовна опитност, дълбока като човешката душа и безкрайна като вселената. Тя е за душата това, което е въздухът за тялото. Стълбицата от земята до небето. Тя е храна за душата, пулсът на духовното ни сърце. Молитвата - това е мистичното прозорче на духа към Създателя и вселената. Молитвата - това е общуване с Бога в любов. Бог и човешката душа са единствените фактори на вярата ни. В основата на вярата лежи понятието за Бога, а основата на живота във вяра е човешката душа. Връзката, контактът между човека и Бога става чрез молитвената мисъл - молитвата. Бог, това е Онзи Дух на безкраен живот. Който се проявява във всичко и чрез всичко. Бог, това е първоизточникът на всяка сила, светлина, любов, доброта, мир и всички материални неща. Щом човекът се разтвори с тяло, душа, ум, със сърце и отправи извисена и чиста мисъл по невидимите здрави връзки на вярата, които свързват човешката душа с всемирната душа, ще протече според отвореността на тази душа повече или по-малко от всичко, което е Бог. Необходимо е вглъбяване в себе си, извисяване на мисълта. думите, това са кондензирана мисъл, насочена в една посока. Молитвата може да бъде хвалебно-благодарствен химн към Бога или тих, доверчив разговор на човешката душа с Бога. Може да бъде искане, прошение или само сподавен вопъл на сърцето към висините на милостта и любовта. Може да бъде гласна или в пълно безмълвие. "Душата ми се моли, дете, душата ми се моли" - казва Яворов. А има и "застъпническа молитва". "Под небесата стене душата, боли... имам видение:Там на колене, някой молитва за мене реди."
Защо понякога небето е затворено за нашите молитви? Ето, Давид с наболяла душа пита:"Боже мой, защо Си ме оставил?... Викам денем, но не отговаряш и нощем, и нямам отдих." Господи, защо не отговаряш? Питат хиляди и хиляди души. Много често идваме при Бога натежали от всекидневието. То така е пропило нашия живот, че дори и тогава, когато нареждаме слова и си мислим, че се молим, нашата мисъл не може напълно да се освободи от дребните грижи и съображения. Ще чуе ли Бог такава натежала от земност молитва? Често в молитвите си не се ли губим в излишна словоохотливост? Понякога не даваме ли ултиматум на Бога - Господи, направи това и това и то точно така, както ни трябва и както ние разбираме. Нерядко нашата молитва е молитвата на фарисея - горда молитва, суетлива молитва. Ще чуе ли Бог такова моление? А има молитви, които отварят Небето! Един писател посетил своя болен приятел. Разговаряли. Така се задълбочили в сериозен размисъл, че единият от тях усетил, че трябва да се молят. "Моли се ти, мой измъчен приятелю." -подканил дошлият своя болен приятел по вяра. Този млад човек, който от няколко години бил прикован на леглото, започнал да се моли. И излял молитвата си пред Бога така, че по-късно посетилият го споделя:"Страх ме беше да протегна ръка, да не би да се допра до Бога." Молитва. Да, молитва! Но молитва, която разтваря небето.

30-ти Март
Ние искаме и само искаме от Бога. И в това искане забравяме, че има и нещо друго. "Ако пребъдвате в Мене и думите Ми пребъдват във вас - искайте..." А само искане не може. Универсален закон е, че щом желаем да постигнем нещо в живота, трябва да положим усилия за това. Лекар не се става само с молитва, а и чрез труд, чрез време, сили, безсънни нощи, тежки изпитни сесии. "Ако пребъдвате в Мене и думите Ми пребъдват във вас..." В пламъците на едно себежертвено горение трябва да изгорят нашите дребни сметки и лични амбиции, нашата гордост, нашият егоизъм. Огънят на Духа трябва да ни обгори, да ни прочисти, да извиси нашата мисъл, да я освободи от земността, за да може нашето молитвено общуване с Бога да бъде в пълнота. Или това означава, че преди да поискаме нещо от Бога, трябва да сме готови да пожертваме, да дадем нещо от себе си в името на Бога. Това значи да "пребъдвате в Мене".
Две майки се молят в храма - едната богата, другата скромна, бедна жена, притиснала до себе си дете. И двете се молят за болните си деца. Знатната дама вижда изсъхналото тяло на бедното дете, вижда едва мъждукащата светлинка в очите му и забравя за своята мъка, забравя пламналото в огън тяло на своя син върху мекото чисто легло и се моли:"Господи, помогни на това бедно дете, влей сили и здраве в това безжизнено тяло, покажи милост към тази измъчена майка." И едва тогава, накрая, добавя тихо:"Помогни и на моя син." Бедната майка, свита в ъгъла, простичко реди:"Господи, тази е забравила високото си положение и дошла да сложи мъката си пред Тебе. Чуй молитвата на това майчино сърце." И тогава добавя тихо:"Помогни и нам Господи. Положи целителната си десница и върху главата на моето дете. Но не моята, а Твоята воля да бъде!" Молитви на две майки. Искане! Но преди да е отправено това искане, в техните сърца е изгоряло всичко лично, себично. Чуждата болка, чуждата мъка е преди личната мъка, сложена пред Бога с любов. Искане, да. Но и жертвено горение, и пребъдване!
Един лекар-хирург в Англия е в тежко изпитание. Той трябва да направи една изключително сложна операция. Отива да поиска от Бога подкрепа в тежките си часове в една малка църквица, наречена "църквица на изцелението". Горе над амвона е нарисуван Исус Целител, протегнал ръце над всички, които дойдат при Него. Лекарят благоговейно коленичи под изображението на Исус и като мисли, че е сам в църквицата, вдига своите здрави ръце към Лекаря на лекарите, като че чака да получи нещо свише. Той посвещава на Бога тези свои две ръце, които чрез хирургическия нож са проявявали Божествената воля. Само няколко дни по-късно, английската преса съобщава за него и за изключително сложната операция, която е направил сполучливо. Своите здрави ръце, които той в тихо приношение поднасяше на Исус, за да вложи в тях Своята Божествена целителна сила, бяха употребени за Неговата слава. Молитва, искане, но и пребъдване...но и посвещение!

31-ви Март
Една млада жена изридава в прегръдката на своята майка. Майката я оставя без задръжка да изплаче набраната мъка. Дъщерята, която живее в друг град, си заминава, но майката разбира, че идват нощи и дни в пост и молитва за единственото й дете. И се моли дълбоко, огнено, ту в разговор, ту във вик към небето, ту през сълзи, ту със сухи, но горящи очи. А какво става там, в другия град? Дъщерята още от дете си съчинява песнички. Но в този студен дом, където е попаднала с омъжването си, заглъхва и нейната песен. В дните, когато майката се моли...дъщерята, както е наведена над коритото с дрехи, в прояснение започва тихо да си припява една своя люлчина песен. Нещо необикновено става в нея. Тежката неподвижност в душата й като че се раздвижва. Просветва... Започва да се развиделява. "Защо не мога да си запиша с ноти тази песен, за да не я забравя никога? - мълви тя. - Щом не съм музикално грамотна, за да я запиша с ноти нали съм грамотна литературно, за да запиша песничката в слова?" И с мокри от прането ръце, в стихове дава израз на копнежа си за рожба.
А майката продължава да се моли:"Господи, моля Те с цялото си майчино сърце, отклони мислите й от мъката, която я повали. Дай им нова, светла посока. Ето, аз Ти я обещавам, Господи... Ти Си я ударил със скъпи дарове -употреби я за Своето велико и свято дело!" Там, в другия град, майката се моли, посвещава дъщеря си на Бога, а при дъщерята стиховете се редят един след друг все по-пламенни, все по-възторжени. Като че някаква струя, светла и чиста, е бликнала из мъката на тази душа и се лее, лее...
Оттича мътния поток на болката. Дъщерята укрепва, докато един ден в изблик на топло възторжено чувство пише:"Какво става с мене, мамо? Та нима не бях душевно там, някъде на границата на съзнателния живот? Струваше ми се, че ще полудея. А сега пак усещам, че съм жива, че желая, мога да се радвам... И знаеш ли, в стихове се превръща всяка моя сълза и всеки лъч в душата ми." А майката, притиснала до гръдта си скъпите редове от дъщерята, мълви през сълзи:"Жив Си, Господи. Благодаря Ти. Ти днес чуваш молитви! И отговаряш, отговаряш, Господи..."
Тази майка отдавна е приключила земните си дни - преминала през този свят като слънчев лъч. А дъщерята знае откъде някога дойде светлината в душата й, силата и огънят, и онова, което днес идва до нея, за да го предаде на другите с любов. Сама получила благословение от небето тя знае най-добре, че една молитва, едно искане от Бога, колкото настоятелно или продължително да бъде то, може да остане без ответ, ако не пребъдваме в Христос и думите Му не пребъдват в нас, ако преди да прегънем колене и протегнем ръце да поискаме, в пламъците на едно себежертвено горение не изгори нашият егоизъм, нашата гордост, нашите нечисти амбиции, сметки и дребни съображения. Тогава можем да очакваме ответ. Двете майки, всяка забравила своята болка, се молят една за друга. Те искаха от Бога. Но преди да поставят своята мъка, в техните сърца бе изгоряло всичко лично, всичко себично. Чуждата мъка бе сложена с любов пред Бога преди личната. Искане, да. Но и жертвено горение. Искане, но и пребъдване...
Болният, прикован от години на леглото, се моли и иска от Бога, но приятелят му казва:"Той така изля мъката си, така се моли, че ме беше страх да протегна ръка, за да не се допра до Бога." Искане, да. Но и молитва, която разтваря небето! На лекарят му предстои тежка операция. Той коленичи в малката църквица пред Христос Целителя, издига в благоговеен трепет ръце и чака да получи от Божествената целителна сила, за да помогне на другите. И тези здрави ръце, които той в тихо приношение поднасяше на Исус, Лекарят на лекарите, бяха употребени за Неговата слава. Молитва, да. Искане, но и пребъдване! Но и посвещение! Дъщерята гори в пламъците на тежка мъка. Майката се моли. Иска от Бога, но и изрича:"Ето, аз Ти я обещавам, Господи...Употреби всичко, което Си ю дал, за твоето велико и свято дело." И тогава протича светлия поток в тази помръкнала и разранена душа. Молитва, искане, но и даване! "Обещавам, давам Ти я, Господи. Употреби я!" "Ако пребъдвате в Мене и думите Ми пребъдват във вас, искайте и ще получите"-казва Исус Христос.