четвъртък, 16 януари 2014 г.

26, 27, 28, 29, 29, 30, 31 МАЙ

26-Май 

"Знаете ли - пише един пастор - какво става, когато някъде говори Едуин Ор?" Аз съм присъствувал и мога да ви опиша картината. 
Погледнете пастора на църквата, свел е ниско глава и с ръце е покрил лицето си, защото мисли за себе си. Колко души в безмълвие нашепват:Прости ми, Господи, излъгах... Прости, Господи, че злослових... Прости ми, Господи за недостойните мисли, за нечистите ми съображения... Други полугласно редят:Прости ми, Господи, моята духовна гордост. Мислех си, че съм повече отдругите, а едва сега разбирам моята неподготвеност. По-нататък двама братя по кръв. Не си говорят от години. Сега едновременно си протягат ръце и всеки казва на другия с овлажнели очи - прости! Мнозина недоумяват, когато им се връщат откраднати вещи, когато получават писма с изповеди за лъжа, клевета, молби за прошка. Разделени съпрузи се събират. избягали от домовете си младежи и девойки се връщат. Много, много кривини се изправят и тъмни петна се измиват..." Ето, това става, след като ги е посетил, след като им е говорил вестителят на Евангелието Едуин Ор. Питат го и той обяснява:За да не отговаря Бог на молитвите ни причина също е маловерието. Не случайно сам Христос казваше на тези ,които Го търсеха за изцеление:"Да бъде според вярата ти." Казано е - припомня вестителят - че Исус не извърши много чудеса в Назарет, поради неверието им. Вяра- това значи победа! Маловенрие - това е поражение! Ние оскърбяваме Бога, когато не Му вярваме или му вярваме недостатъчно. Някога - свидетелствува за себе си благовестителят - аз започнах своя път като пожелах да изградя и себе си като личност, и живота си върху думите на Христос:"Ако пребъдвате в Мене и думите Ми пребъдат във вас, искайте каквото и да желаете, и ще ви бъде." /Йоан 15:7/ "Търсете първом Царството Божие и Неговата правда и всичко останало ще ви се прибави." "Опитайте ме сега - каза Господ на силите - дали не ще ви разкрия небесните отвори и да излея благословения върху вас така, че да няма къде да ги поберете. /Малахия 3:10/ Възложих целия си труд в Неговото име върху тези слова. Исках да проверя преди всичко лично за себе си верни ли са тези Божествени обещания и днес, в двадесетия век - във времето на атома, кибернетиката и междупланетните полети. И заявявам: Бог наистина потвърди думите Си в моя живот в пълнота. Имах Неговото ръководство, закрила, помощ, грижа и благословения без мяра. Но и аз не се поколебах, не отстъпих и устоявах срещу всичко и всички. Питат ме как постигнах това? Отговорът ми е както отговора на мисионера от Китай, когото чух, когато бях на двадесет години:Трудих се да живея според законите на Бога, в Неговото присъствие, потопен в Неговата светлина, сила, мъдрост и любов, всякога, при всички обстоятелства. Не се поколебах и устоявах срещу всичко. Вярвах непоколебимо и се уверих, че Бог е жив и днес както някога, че е същиятг непроменим и верен, както вчера, така и днес, в нашето съвремие и че на всеки, който търси първо Царството Божие и Неговата правда - всичко останало ще му се прибави. Искате ли да се уверите, че моите думи са истинни? Опитайте сами. Опитайте и ще се уверите!" 

27-Май 

В красива малка къща, чиито стени са остъклени, за да прониква много светилна, сред просторна градина младата художничка Мадлен е подредила с изящна простота своето ателие. Там преминават часовете на творческото горение, на размисъл и отмора. Париж шуми, а в тихия кът на Мадлен е спокойно - един малък оазис сред зноя на разноликия живот в многомилоионния град. Тази привечер художничката е в необичайно вълнение. Изправена до големия прозорец на верандата, тя повтаря възбудено:"Как е възможно такава подлост, такова двуличие, такава низост от човека, в когото вярвах. Не мога да проумея. Да говориш на няколко жени едновремнно един и същи звучни и нежни слова, да ги гледаш с еднакъв поглед на влюбен. Не, това е под всяко човешко достойнство! Как можах да му повярвам? Аз, която си мисля, че познавам хората. Трябва да се хвана за нещо, което ще ми върне вярата в живота. Но какво? - повтаря младата наранена жена. - Какво трябва да направя сега? Да хленча в пасивно страдание?" Нещо у нея дълбоко се съпротивлява и тя добавя гласно:"Това е слабост! Да работя? - вгелжда се в недовършената картина. - Едно втурване в творческа работа би ли помогнало?" И си отговаря тихо:"Не мога." Мадлен се обръша с желание да направи нещо, но силите й стигат да се свлече на близкия стол. "Все пак аз трябва да се изправя - продължава тя разговора със себе си. По пътаката на живота човекът може да се препъне, да падне дори. Това не е срамно. пораженията са за хората, както и победите. Срамно е ако продължаваш да лежиш на земята." Мадлен се изправя и широко разтваря прозцореца. Големият град шуми в празнично тържество. Зветни светилин пресичат пролетното небе. Отеква музика. Милионният Париж, шумен и бляскав, празнува големия национален празник. "Да изляза навън? Не. Това не." И само след минута добавя гласно:"А нещо трябва да направя. Бездействието в случай като моя е като затъване в тресавищни води. За да излезеш от тях някой трябва да ти прелее и надежда, и сигурност..." 
В тези минути през отворения прозорец достига камбанен звън. Докато милиони празнуваха след вино, забави и музика, малката църквица, недалеч от нейния дом, призоваваше чистите и светли души за богослужение. Всеки неделен ден камбанката призоваваше... Но защо Мадлен сега сякаш за първи тъп разбра, че този чист и светъл звън разкрива нещо от онова, по кето душата й болезнено е копнеела дни и нощи... Разтърсва я ридание - безмълвно и глухо. Тя трябва да намери това, за което този камбанен звън й говори. Мадлен свежда глава и като прегъва колене там до прозореца, тихо реди:"Господи, - така Те наричат хората. Но аз не те познавам. Който и да Си Ти, моля Те, ела.. Вземи моето бреме, избистри очите ми, помогни ми и аз да устремя погледа на душата си нагоре. Подай ми ръка, за да изляза из тресавищните води на унизителното страдание - да протягам длан за капчици човешка обич от невярно сърце. Ти, Който Си и милост, и любов, и светлина, осияй моя живот."

28 - Май 

Една година по-късно. Многолюдният Париж, шумен и бляскав, отново празнува големия национален празник. потънал е в зеленина, в знамена, в разноцветни светлини. Народът ликува до пълна забрава. Но една млада жена е останала чужда на радостите на тълпите. Тя крачи сама из бедни предградия и размисля дълбоко за всичко, което бе станало с нея. "Като си представя, че само преди година онази нечиста ръка искаше да ме потопи в мътните води, в който бе затънал той и неговата уж "интелектуално издигната" среда!" Мадлен потреперва и продължава да си говори без думи. "Но има Един, Който е самата Милост и Любов... Той ме намери сред милионите и ме повика тихо и благо, чрез чистия звън на камбанката от малката църквица. И започва моят нов ден." Маладта художничка крачи из бедните улици и си говори в безмълвие:"Аз искам да Ти благодаря, Боже, за светилната на моите дни, с думи искам да благодаря - това правя всеки ден. Искам да направя нещо ,което ще изпълни с още по-дълбок смисъл живота ми - нещо, което ще ме приблрижава до великата Милост и Любов, Която Си сам Ти. Но какво трябва да направя, Господи? Кому?" В тези минути някакъв тих глас, който сящаш иде от най-потайни дълбини, й напомня прочетени слова:"Това, което сте направили на един от най-малките Мои братя, на Мене сте го сторили. "При стълбите на метрото Мадлен забелязва силуето на слаба жена, която явно няма сили да изправи глава. "Млада е още, а очитей са набръчкани, мисли художничката. - Милата, смазана е от беднота." Отпред играят две момиченца, чужди на страданията на майката. Мадлен разбира, че тук трябва да спре. Приближава и сяда:"Много тежка ще да е болката ви, но не бих ли могла някак да помогна?" Жената повдига глава и поглежда доверчиво:"Болна съм. Може би ще постъпя в болница и децата ще останат сами. Виктория е осем години, а Анета на шест." Мадлен слуша тихите слова. Някакъв ясен глас й нашепва:"НАли се питаш какво трябва да направиш?" И се чува, че заговаря на жената до себе си:"Вярвам, разбирате ли ме, дълбоко вярвам, че не случайно се срещаме. Това е отговор на моите молитви. Вие вярвате ли в Христос? "Майка ми някога говореше за Него, но моят живот така се обърка... Пътят слизаше все по-надолу и душа ми огрубя." 
"А аз зная добре, че сам Исус ме доведе при Вас. Изминах толкова улици, срещнах толкова хора, но спрях при вас... Чуйте ме - говори тя, сложила ръка върху рамото на непознатата. - Аз съм готова да прибера вашите деца и да се грижа за тях. В дома, който се установили моите родители, има място за две момиченца. Моята леля, с която живея, ще ни приеме с радост." Майката слуша думите и й се струва, че сънува някакъв чуден сън. Тя протяга треперещи длани към непознатата, търси ръцете й, обгръща ги в своите и ги притиска, без да проговори. за голямата скръб и голямата радост няма думи. 

29 - Май 

"Виктория, Анета! - чува се гласът на старата леля. - Къде се запиляхте, деца? Хайде, време е за обяд." Децата сияят. Познавали само живота на лишенията, колко им ехубаво да живеят сега в този светъл и красив дом , сред цветчета в просторната градина, сред грижовните погледи на старата леля Ани и Мадлен. Бавно гасне пролетният топъл ден. вечерята е привършена. "Леля Ани - обажда се Виктория - всичко е вече в ред. Можем ли да започнем нашия разговор? Без да дочака отговор, момичето сяда до старата жена, притихнало в очакване. "Анета - провиква се нетърпеливо тя - къде се бавиш още?" "Идваме с леля Мадлен" - чува се звънливият глас на по-малката сестричка. Леля Ани донася голямат стара Библия, разтваря я със благоговение, бавно и спокойно чете за живота на Исус, за други светли библейски люде. После отговаря на въпросите на децата, разяснява внимателно, търпеливо. Момиченцата слушат с широко разтворени очи. Всяка от тях е сложила ръка в ръката на Мадлен и тя усеща техните възторжени потръпвания. Двете жени разбират, че тези детски души оживяват като нежни цветя под пролетно слънце. Вечер след вечер те се събират, за да чуят откъс от Словото на живота, а после, прегънали колене, всички се молят за болната им страдаща майка , там, в болницата. Скоро Мадлен разбира разликата между двете деца. Виктория е тиха, умна и послушна. Анета - сприхава и буйна. По-миловидна от сестра си, у Анета има склонност към лъжа. Когато художничката сподели своите наблюдения с лелята, тя съветва:"Опитвай с нежност и любов да спечелиш сърцето на детето." - "Именно това правя, лельо. И досега без резултат" - отговаря загрижне Мадлен. "А Виктория? Какво би казала за нея?" - пита отново старата жена и очаква с вничание отговора, което уверява плечменицата, че предпочитанията й са към нея. "Онази вечер - заговаря Мадлен - когато ти прочете за Голготските страдания на Исус. Виктория се заля в сълзи. Според мен, това беше очистителен поток, който премина през детето, за да подготви пътя... Като я слушах как по-късно в болницата разказваше на майка си, започнах горещо да се моля тази мила крехка душа да израстне под сиянието на Голготския кръст и да живее в Неговата светлина." 
Мадлен обича безкрайно своята малка къща сред големите стари дървета в дъното на двора. Там е родена тя, там е преминало детството й - слънчево и радостно. И когато със средствата от продадено място в Прованс бе построена "голямата къща", малкият градински дом приютява старите мебели. Мадлен е художник-живописец. Душата й обича просторите, независимостта. Градинската къща става неин любом дом. Тук е работното й място, тук са картините, в които тя влага частица от всичок най-добро и светло в себе си - както понякога сама признава. Децата я търсят тук. Често сядат недалеч от нея и в безмълвие следят движенията на четката върху платното. Но когато от големия прозорец нахлуе много слънце, тя просто потапя момиченцата в тази слънчева среда, оставя ги да се разпореждат в работния й кът и когато издебне върнуващи мигове, бърза да ги улови, а после претвори върху платното. Ето там, върху едно табло, е Виктория. Изправена е до разтворения прозорец. Върху нея се сипе слънчева роса. Момичето стои загледано и неволно е протегнало ръка, като да улови в шепата си слънчевия блясък. 
"С тазикартина никога няма да се разделя." - заявява тя на всеки, който пожелае да я откупи. А ето и Анета как гони пеперуда из двора. и тази картина художничката отказва да продаде. 
"Лельо Мадлен - носи се отдалеч гласът на Анета, която буйно влиза в малката къща. - Гледай колко е ясно небето, денят ще бъде хубав, нали?" "Така мисля и аз." - отговоря Мадлен. "Тогава ще отидем ли на разходка?" Младата художничка нанася още няколко багри върху платното и стоплота поглежда детето. "Погледни ме...- усмихнато говори тя. - Погледни ме право в очите, Анета. Всичко наред ли е? послушна ли си била тези дни?" Мълчание. "Виктория - обръща се тя към по-голямата сестра, коят овлиза в ателието. - какво ще кажеш, послушна ли беше Анета?" Виктория забавя отговора. Анета я гледа плахо. "Има нещо не в ред, нали? разбирам. Но да отидем при леля Ани. тя няма да скрие." 

30-ти Май 

"Анета днес отново беше изоблечена в лъжа. И не пожела дори да чуе, когато я молех да разбере, колко непрасиво е това - обяснява с искрена загриженост старата леля." Детето я гледа и не отговаря. 
"Виктория - обръща се тя към по-голямата сестра - обличай се! Както ви обещах всички ще отидем в големия парк. Анета поради лъжата ще остане сама." Виктория остава на мястото си. "Хайде, моето момиче, приготви се" - подканя повторно Мадлен. Сестричката заговаря бавно и решително:"А не може ли вместо Анета аз да понеса наказанието, аз да остана тук?" И след малко добавя:"Нали и Исус беше страдал и умря вместо нас?" Мадлен я взема в прегръдката си, целува чистото чело и изрича дълбоко покъртена:"Сега едва ли ще можеш да разбереш, мое дете, но запомни тези думи - "Жертвата в името на любовта е едно от най-великите дела в живота! Нали сам Исус направи това за нас?" И като се обръща към по-малката сестра, която я гледа с разширени зеници, добавя:"Виктория да остане. твоята сестра ще страда вместо теб, непослушно момиче." 
Леля Ани, Мадлен и Анета навлизат в просторния нацъфтял и ухаещ парк. Придружаващите се държат с детето така, сякаш нищо не с е случило. Спират се до цветните лехи, разглеждата ги. Анета често не може да подтисне възторжените възгласи и се носи като пеперуда. Художничката забелязва един рядък в своята блестяща белота цвят и се спира. Посочва го на детето. То разтваря широко очи. Минута, две, три ... мълчание. Мадлен заговаря: "Анета, виждаш ли колко чиста трябва да бъде душата на човека ,който вярва в Христос? Всяко наше провинение потъмнява тази белота." "Лельо Мадлен - обажда се детето съсредоточено. - Ако провиненията станат много този цвят ще потъмнее лви целият?" "Всяко наше дело - отговаря тя отчетливо - което оскърбява светостта и чистотата на Бога, хвърля тъмно петно в човешката душа." Анета се вгелжда в Мадлен, след това в белия цвят и после пак в Мадлен. Някаква светлина преминава през погледа на детето и се стаява някъде в тъмните му очи. Художничката потръпва, защото разбира, че нещо бе станало. Тръгват мълчаливо. Никой вече никъде не се спира. Детето крачи вглъбено, необичайно притихнало. И Мадлен, и леля Ани разбират, че в това мълчание Небето вършеше своята работа. Вечерята е превършена. Леля Ани слага Библията върху масата. Всички притихват. Анета става тихо от стола и с наведена глава и пламнали страни приближава до Мадлен, взема ръката й в своите детски ръчички и прошепва:"Мила лельо Мадлен, знаеш ли как искам никога вече да не върша нищо, което да оскърби Исус. А за това, което направих ще ми простиш ли?" 
Дълбоко раздвижена младата жена обхваща момиченцето в прегръдка, а после, все още с ръка върху детското рамо, я съпровожда до леглото с майчина топлота:"Душата ми се радва, дете, защото рабрах, че днес Бог проговори и на тебе и ти чу Неговия глас." "Значи Бог говори и на малките момиченца, така ли, лельо Мадлен?" Тя свежда само глава в знак на потвърждение, защото усеща, че няма да й стигнат вече силите да задържи сълзите. "Бог Исус говори и на малките момиченца! - повтаря детето в креватчето и ръчичките се събират, а детските устни редят:"Мили Исусе, много Те моля, нека и аз да бъда като красивото бяло цвете. Напреви ме добра и послушна. ти знаеш, че аз много те обичам, мили Исусе..." 

31-Май 

"Виктория! Анета!... - развълнувана повтаря Мадлен, едва влязла в двора. От две страни към нея втурват сестрите. "Имаме радост. Радост за всички. Голяма радост. Мама, вашата майка премина най-страшното в болестта. Тя оздравява. Това е съвсем сигурно вече, деца. Бог ви я подарява!" 
Момичетата я гледат и сящаш не разбират. 
"Вашата майка скоро ще излезе от болницата - обяснява тя, обхванала раменете им, и ги повежда към къщата. - Сега вече могат да я изпратят в някой санаториум. Това ще уредим, но аз бих предпочела нещо друго. повече от година я местят от една в друга болница. А сега и в санаториум, з ада укрепне още по-добре. Но ще бъде далече от нас. Какво ще кажете вие, не бихме ли могли да си явземем и ние всички да се грижим за нея? Но какво, вие като че не се радвате?" Анета я гледа особено. Поколебава се, а после с думите идват и сълзите:"Къде ще ни отведе мама? Ние няма къде да отидем." "Ето каква била работата! Та нали всяка вечер се молехме за нея? Мислите ли, че Бог не е чул молитвите на вашите сърца? Той е промислил, децата ми. И всичко е толкова просто. Та тя ще си дойде тук, при нас, в нашия дом." "Леля Мадлен" - изхлипва сега Виктория и повече не може да продължи. А Анета я дърпа за ръката и нарежда като старица: "Защо плачеш, Вики? Мама ще дойде при нас, тук..." "Виктория, дете мое - успокоява я Мадлен, ти си толкова умна. Не разбираш ли, че ние всички ще живеем тук като едно семейство. вашата майка ще укрепне. Ще се помъчим да намерим по-лека работа и тя ще се грижи за вас. Ние вече говорихме. Тя иска не с милостиня, а с труд да издържа своя дом. А вашият дом ще бъде...къде мислите? В малката градинска къща. Всичко освен това в ателието ми, ще бъде ваше." 
"Малката къща!" - повтарят едновременно двете деца. Виктория се замисля и после пита:"Как в малката къща, лельо Мадлен? Та нали вие толкова много я обичате? Как ще се разделите с нея? Къде ще работите?" "А мансардната стая в голямат къща не би ли могла да свърши същата работа? Оттам се вижда надалече, нашироко, а пък и ще бъда по-близо до звездичките. Вечер ще идвате при мен, ще разтваряме старата Библия, ще се молим заедно и понеже ще бъдем по-близо до Небето, с повече благословения ще ни обсипва Бог." "Вие говорите така, защото желаете да бъдем радостни ние - възразява по-голямата сестра и някак все още радостта не може да овладее сърцето й. И добавя - аз зная, че ще ви бъде мъчно за малката къща. Толкова я обичате, а ето сега я давате на нас. " "Добро и чисто сърце - снишила гласа си до шепот мълви Мадлен. - Ти спомняш ли си как се лиши от разходката заради Анета?" "Аз тогава не тъгувах, а се радвах, че мога да направя нещо за сестричката си." "Така, детето ми. Разбирам те. Но защо да не се радвам и аз, като ви виждам настанени в малката къща?" 

Момичето размисля. "А има и още нещо, Виктория. Спомняш ли си, какво ти казах тогава?""Зная - зарадвано отговаря по-голямата сестра. - Аз запомних думите, които ми казахте тогава. Повтарях ги, повтарях ги и ги запомних." "Разбираш ли ме, Виктория? Тогава аз само изрекох тези слова, само ги изказах акто поука за другите. Но небето, Бог поиска от мен да разбера от личен опит, че жертвата в името на любовта е едно от най-великите дела в живота на човека. лйбовта има много и различни имена. И едно от ятх е жертва. Човекът е това, което може да даде на другите с любов. Сега си още малка, но дай Боже някога да разбереш по пътя на личния опит величието на тези слова..."

Няма коментари:

Публикуване на коментар