четвъртък, 16 януари 2014 г.

16, 17, 18, 19, 20-ти МАЙ

16-Май
СВИДЕТЕЛИ ЗА БОГА В НАШИТЕ ДНИ

"Докато други носеха сабята,
Той носи кръста."

Толкова много се е говорело и писало за лекаря и човека Алберт Швайцер и все пак малко е познато онова, което той направи в живота си. Алберт Швайцер... това преди всичко означава служение на Бога чрез служба на човека - брат с любов до себеотрицание. На тридесет години е, а вече е медународно известен като богослов и музикант.
Той е най-добрият интерпретатор на Бах в Западна Европа. Пред прага на една блестяща кариера той решава да се откаже от своето многостранно житейско поприще, за да даде живота си в служба на другите. Швайцер отхвърля всяка лична амбиция и решава да получи и трети докторат - по медицина, за да отиде в Африка като лекар-мисионер. На приятели, които го отклоняват от решението му, той отговаря:"Няма герой на действието, а само на себеотрицание и страдание."

КАК СТАНАХ ДОКТОР В ГОРАТА
/Из "Край девствената гора" от А. Швайцер/
Аз напуснах професорския си пост в университета в Страстбург, напуснах своята литературна работа и любима музика, за да стана доктор в Екваториална Африка. Как стана това?
Бях чел за живота за жалкия живот на местното население в девствените африканаски гори, бях чул за тях от мисионерите и колкото повече мислех за това, колкова по-странно ми се виждаше, че ние, европейците, така малко се смущаваме поради нуждата от голяма хуманитарна работа в далечните страни. Притчата за богатия и Лазар ми изглеждаше казана точно и направо за нас. Ние сме богаташа, защото чрез напредъка на медицинската наука знаем много за болести и епидемии и имаме толкова много средства да се борим срещу тях. А там сред непрестъпните гори седи Лазар - черните хора, които страдат от болести и епидемии, може би по-страшни от тези при нас. И точно както богатият съгреши към Лазар, който седеше на вратата му и не му помогна, така и ние грешим към бедните хора на нашата врата.
Кой може да опише неправдите и жестокостите, които тези хора са претърпели от европейците? Кой може да измери мизерията, причинена между тях от това, което ние - цивилизованите, "културни"
европейски жители, сме им пренесли: - алкохолни напитки, болести, по-ужасни от техните, нищета, безмилостна и жестока експлоатация на техния труд, търговия с роби... Ние и нашата цивилизация сме в голям неизплатен дълг към тези цветни наши братя. И това, което понякога правим за тях, е нещо като милостиня. Не подхвърляне на милостиня, а да им помогнем с всичко, което можем и имаме, е наш дълг и то свят дълг! Каквото и да им дадем, то не е наша милост, а изкупление. За всеки "бял", който е сял там поражение, някой друг трябва да отиде и да даде помощ. И когато ние сме извършили всичко, което е в нашите сили и възможности с любов, пак няма да сме изкупили дори една хилядна част от нашата вина към тях. Движен от такива мисли завърших медицина през 1913 година. По време на учението ми моята съпруга се бе подготвила вече за милосърдна сестра. Същата пролет ние поехме пътя за Екваториална Африка край река Огоу.

17-Май

Eто ги в Ламбарин. Сред девствената гора се очертава фигурата на музиканта, философа и мисионера-лекар:висок снажен мъж, "с мускули от желязо", тъмни коси и очи. туземците се отдръпват неволно пред неговата внушителна осанка, но усмивката, която разведрява лицето му, искреността, съчувствието, разбирането на другия, заедно с топлото му братско чувство и мила простота, спечелват бързо сърцата им. Госпожа Швайцер е негов достоен помощник.
"Защо избрах Ламбарин? - пише в книгата си Алберт Швайцер. - Бях чул от мисионери, че там има голяма нужда от лекар поради голямата разпространеност на сънната болест. Там имаше парижка евангелска мисия. От нея поисках само мисионерско поле за дейност - да съградя болница." Разходите за тази болница остават за негова сметка. Всичко, което е получил от концертите на орган, хонорарът от книката за Бах преведена на немски, френски и английски - всичко е вложено за изграждане на болнична сграда, инвентар и медикаменти. Един изоставен курник за кокошки е първата му клиника.
"Наредих няколко полички около стените - пише Швайцер - поместих едно походно легло, покрих най-големите мръсотии с вар и се чувствувах повече щастлив. Бях доволен, че не работя вече на открито, макар че в малкото помещение беше задушно/нямаше прозорци/. Но когато бурята идваше и чувах дъжда да чука по покрива, без да пренасям всичко аз можех да продължавам работа. Моята съпруга е навсякъде: като домакин, като лаборант, сестра и асистент при операциите. Атмосферата тук е влажна - отбелязва д-р Швайцер - и лекарствата могат да се запазят само в шишета и тенекиени кутии, затворени добре. Моята работа се затруднява много от факта, че в курника мога да съхранявам само малки количества лекарства. О, кога желязното здание за болницата ще бъде привършено? Дано това стане преди дъждовния сезон. В курника не може да се работи нито през зимата, нито през горещината. Тревожа се, че лекарствата не стигат. Пациентите са много повече, отколкото очаквах. А лекарствата са почти към края. Но Бог ще помогне!"

18-Май

В Ламбарин обикновената средна температура н асянка пред дъждовния сезон е 28 - 30 градуса по Целций, а през сухия - 35 38.
Това прави низините на Огоу мъчителни за европейците. След около година умората и анемията разклащат здравето, а след 2-3 години човек е вече негоден за работа и трябва да се върне в Европа поне за осем месеца. Швайцер пише:"Насекоми...насекоми... Тук нападат всичко. Колко време трябва да се губи за предпазване от тях. И трябва да признаем, че те ни надхитрят. Скорпиони също има много. Не можем свободно да пъхнем ръка в чекмедже или кутия. Необходимо е предпазливост. Друг сериозен враг са пътуващите мравки. Всичко живо по пътя им се унищожава. Тежка е борбата с тях, но ние се сражаваме храбро. Често се явяват и леопарди.. Ужасно е, че нашите черни братя крадат. И то не само онова, което ще им послужи. Това чувство - никога да не си сигурен, че няма да пострадаш от една най-глупава кражба - е почти отчайващо. Трябва да заключвам всичко.
Слънцето в Ламбарин - отбелязва д-р Швайцер - смущава работата ни. Ако дори само един лъч минава през някои процепи и те огрява за пет или десет минути, можеш да получиш удар. И все пак какво са всички неприятности в сравнение с радостта да бъда тук, да работя и да помагам? Само да се види радостта на нападнатите от рани, когато те са изчистени и превързани... Това е достатъчно, за да направи живота тук достоен."

19-ти Май

Най-после започва построяване на нова болница. Алберт Швайцер е мисионер, и лекар, и дърводелец, и работник-копач, и всичко, каквото е било необходимо. С какво радостно вълнение докторът описва в книгата си "Край девствената гора" своята нова болница, която има желязна конструкция и макар малка по размери, е направена тъй, че не й липсква нищо. Сградата има още две стаи - една за прегледи, друга за операционна и две странични по-малки помещения за диспансер и за стерилизация. Съградена е и спалнята за болни. Приятелите на болните нарязали дървета от гората и направили леглата. Суха трева послужила за дюшеци. Не след дълго започва изграждането на стая за инфекциозно болните и далеч на другия бряг на реката отделение за сънноболни. В книгата си д-р Швайцер описва как работи сред многобройните пациенти:"Ако слушам черните си братя, би трябвало да оперирам всеки ден. Болните от херния са в надпревара кой по-напред да се подложи на ножа. Често трябва да оперирам до късно следобед, а преди това часове и часове съм превързвал. В тая страна не бива да се допуска свръхумора, ако лекарят желае да бъде по-дълго полезен на болните. Често имам операции, за които много прочути хирурзи биха ми завидели.
Досега всичките операции са сполучливи и това повишава доверието на хората толкова много, че просто ме плаши. Някои изразяват признателността си като спестяват пари и ги донасят в болницата, "за да купи докторът повече лекарства." Други му предлагат ценни техни вещи. "за скъпия конец, с който е зашил раната им", с благодарност работят нещо в болницата за няколко дни.
Как мога да опиша - отбелязва в книгата си д-р Швайцер - своите чувства, когато някой страдалец ми бъде донесен! Аз съм единственият на стотици мили, който може да му помогне. Аз съм изпратен тук по поръката на моя Бог, за да им помагам! Това значи, че мога/по волята на Бога/ да спася живота му от преждевременна смърт, да го избавя за дни или години от ужасни болки, от много мъка.. Аз чувствувам това като голяма привилегия, дадена ми от Небето. Затова, когато бедният човек дойде при мен, слагам ръката си на челото му и казвам:"Не се страхувай! След един час ти ще бъдеш приспан и когото се събудиш, няма да усещаш болка." Операцията е свършена. В слабо осветената стая наблюдавам събуждащия се. Едва съзнанието му се е избистрило, а той гледа наоколо и възкликва:"Не ме боли вече, докторе! Не ме боли!" Ръката му се протяга към моята, стиска я и не желае да я пусне. Тогава започвам да обяснявам нему и на другите в стаята, че Господ Исус е, Който е изпратил доктора и другарката му да дойдат тук да им помогнат:че Той е вложил мисъл в белите хора да отделят от своите средства, за да могат нещастните ни братя тук да получават лекарства, превръзки, храна и всичко необходимо за болницата."

20 - Май

Първата световна война прекъсна работата на д-р Алберт Швайцер. През 1917 година по заповед на френското правителство той е интерниран, а по-късно изпратен в Германия при размяна на военнопленници. Там лекарят изнася беседи и дава концерти на орган с една цел - да събере средства, за да може да се върне в Африка. И перото му през това време не остава бездейно. Редят се една след друга написаните книги:"На прага на девствената гора", "Християнството и религиите в света", "Упадък и ъзстановяване на цивилизацията", "Цивилизация и етика". Последните книги са първите два тома от проектираната четиритомна "Философия на цивилизацията".
В 1924 година д-р Алберт Швайцер се завръща в Ламбардин. През следващите петнадесет години той пътува още няколко пъти до Европа за набиране на средства. С лични пари ангажира малък съств от лекари и сестри, които продължават работа по време на отсъствието му. През 1939 година д-р Швайцер пристига в родния си град Гунсбах в Алзас. Едва слязал от парахода разбира, че ще избухне Втора световна война. При мисълта, че границата на родината му ще бъде затворена и той ще бъде задържан в Алзас дори не разопакова багажа си, а веднага отпътува обратно за Ламбарин. През 1948 година Алберт Швайцер навършва седемдесет и три години. Когато го поздравяват по този случай, отговаря:"Единственото, за което съжалявам е, че ми остават още твърде малко години, за да помагам на онези, които са в нужда." Питат го какви са неговите желания на тази възраст. Швайцер има много желания:Той желае да види дъщеря си в Швейцария и да се запознае с четирите си внучета. Той желае да се върне в любимия роден Гунсбах в Алзас, където като юноша е свирел на органа в бащината си църква. Той желае да завърше последните два тома от "Философия на цивилизацията", за да проследи във всичките разклонения този велик етичен принцип - почит към живота и любов към човека. Но над всичко друго той мисли за болницата край брега на река Огоу, в Ламбарин. За него тя е живот и служение и той желае да й отдаде последната си преданост в пълнота. Този човек, чието име е между най-видните в областта на теологията, философията, музиката и медицината е доволен да служи на дивите и сеуверни племена сред тропическите лесове и за него това е животът.
Когато се говори или пише за себепожертвователна служба през новото време и особено през Втората световна война, не трябва да се забравя едно име, един предан свидетел на Бога, едно всеотдайно сърце, което изпълни в живота си и двете заповеди на Христос:Лъбов към Бога - към всичко, което е Той, и любов към човека - брат. Швайцер отмина от този живот, но остави след себе си следа, която ще бъде светлата му пътека към вечността. За неговото дело, за неговия тих и скромен труд ще се говори много и неговият духовен образ ще живее дотогава, докогато човеците по земята ще почитат Бога и живота, ще обичат събратята си и ще ценят величието на духа. Алберт Швайцер! Той не отнема, а спасява живота на хиляди и хиляди. Той е бодърствувал до болничните легла на много страдащи, защото обича човека/от любов към човека/. Затова както Германия, така и Франция могат да си оспорват човека и лекаря Алберт Швайцер.

И докато другите носят сабята, той носи кръста!

21- Май
ЕДИН ЖИВОТ ПОД ЗНАКА НА ЧУДОТО

"Ако имате вяра колкото синапово зрънце - планини ще премествате."
Върху тези слова от Вечното Слово на Бога един млад човек, наш съвременник, реши да изгради и себе си като човек и личност, и своето дело. През 1933 година двадесетгодишният ирландец Едуин Ор присъствува на разговор между духовници. Мисионери, завърнали се от Китай, разказват за своя опит. Няколко мъже разбрахме, че призванието ни е да донесем светлината на Евангелието там, където хората още живеят в суеверен мрак. Тръгнахме из необятния Китай. Тръгнахме с дълбоко упование, че Бог е жив, че е същият вчера и днес, че е верен на обещанията си когато ние вървим по Неговите стъпки и пребъдваме в Него. Възложихме целия си труд в Неговото име върху думите Му: "И опитайте Ме сега - казва Господ на силите - дали не ще ви разкрия небесните отговри и да излея благословения върху вас така, че да няма къде да ги поберете." /Малахия 3:10/. Бог наистина потвърди думите Си в пълнота - продължава мисионерът. Имахме Неговото ръководство, закрила, помощ, грижа и благословения без мяра. Но и нито един от нас не се поколеба пред нищо, не отстъпи! Живеехме в името на Бога, потопени в Неговата благодат и устоявахме срещу всичко и всички." Младият ирландец слуша мисионерите. и решава лично да опита дали тези слова на Бога са верни и днес във времето на атома. В седем книги той описва своя живот из различните страни на света. В книга първа "Може ли Бог?", Едуин разказва за работата си в Англия. В "Опитайте ме..." пише за пътуването си из Северна Европа, до Москва и обратно. Третата книга - "Обещанието за теб", е посветена на Палестина. В четвъртата - "Освежителни времена", описва дейността си в Канада. Петата - "Тази е победата!" - за Съединените щати. Шестата - "Всяка ваша нужда ...", е посветена на служението му в Австралия и седмата книга - "Ако пребъдвате!" - службата му в Юона Африка. Нека прелистим няколко страници от този "необикновен" за много хора живот на Едуин Ор.
Младият ирландец няма никакви лични средства, но е пропътувал вече десет хиляди мили из Англия, ръководен само от "вътрешния глас у себе си", който говори:"Тръгни!/Определя се мястото/
Там трябва да послужиш на хората чрез живо слово довечера." Той няма средства за никакъв превоз. Тръгва пеш. Изминава повече от половината път, а денят преваля. Една мисъл прекосява съзнанието му:"Няма да успея да стигна навреме." Само няколко минути след това, без да е дал някакъв знак, го застига лека кола и спира за него. Непознатият го кани. Небесната проверка е направена. Ор устоява! Пристига навреме и говори.Ор е без средства. Казва си - щом Бог ме изпраща, Той ще помисли за всичко. Когато го питат откъде намира все пак за най-обикновените разходи, той отговаря:"Моят баща е много богат, но ми изпраща само за предстоящата нужда."
А запитан за проектите му, заявява:Живея и благовуствувам само за настоящия ден. Бог планира.

Няма коментари:

Публикуване на коментар