ТРЕТОТО ЧУДО
Не много години след този ден директорката на Спасителната мисия из тези места разказва:"Срещнах Бети във време, когато търсех надзирателка в Спасителната мисия. Щом я видях нещо особено стана в мен. Усетих някаква вътрешна увереност, че именно това е лицето, което търся вече от толкова време. Някакво топло чувство на удовлетворение и сигурност ме изпълни.
Аз пристъпих към нея и казах направо:"Ти си лицето, което търся. Трябва да дойдеш." "За какво съм необходима?" "Да се грижиш за четиридесет от най-окаяните жени, били вътре или вън от затвора, отхвърлени от обществото, наши сестри. Ще дойдеш ли?" "Аз не зная как да върша такава работа" - изрече девойката боязливо.
"Разбирам те. Но аз зная. Работила съм с тях, ще те науча. Ще дойдеш ли?" "Да!" - беше отговорът. Не изминаха много дни от нашия разговор. Лично аз видях тази млада еврейка с тъмни очи как ходеше нощем до една лудуваща - пияно, отхвърлено същество, което крачеше нагоре-надоду и скубеше косите си. Младата еврейка ми каза една вечер:"Моля ви, заключете ме в стаята горе с тази жена за през цялата нощ." Аз възразих енергично. Обясних й, че не мога да направя това, защото трябва да изляза извън мисията тази нощ. "Заключете ни - отговори ми тя с глас, в който звучеше неподозирана решителност. - Иначе няма да я спасим. А ние трябва да я спасим от самата нея." Заключих ги. Оставих ги с молитва. Пътувах в молитва за тях. И ги придружих с молитва до зори."
Като останали сами, безпътицата започнала да вика, да буйства, да скубе косите си по цели шепи. "Ти ли нареди да ме заключат?"-питала тя с безумни очи и пристъпвала към Бети. - Отвори, ти казвам!"
"Анита, чуй ме, мила. Искам да ти помогна, успокой се" - говорела девойката. "Махни се, проклетнице! Отвори!" "Мъчно ми е за теб, Анита. Излезеш ли навън, пак ще затънеш в блатото. Нали виждаш докъде те доведе този живот!" "Проклета бъди! Трижди бъди проклета, вещица такава! - изхлипала затворената и се свлякла на пода, а после изведнъж се изправила и със страшна сила се нахвърлила върху надзирателката си. Ще те удуша, ей така ще те удуша. Не ме е страх. Мене и без това никой не ме обича!" "Аз те обичам, Анита. Чуваш ли ме? Ако не си ми мила, бих ли останала тук да ме убиеш?" Обезумялата се спряла. Вгледала се в девойката настоятелно, като да я вижда за първи път. "И не само аз те обичам. Има Един, Който люби и тебе, и мене, и много такива като тебе. И аз бях в тежка мъка, но една жена, изпратена от небето, ми даде да прочета за Този, Който е казал:Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя/ще намерите покой за душите си/". Затворената стояла все още в недоверие, но поукротена. "Ела да седнем спокойно и ще ти разкажа как аз обичах един човек и как той ме забрави, но срещнах този Исус... Опитах се в нашия дом да проговоря за Него, а това име не бивало да се споменава от никой евреин. Аз не се подчиних, казах на своите Кой е Христос. Тогава ме изгониха. Майка ми ме настигна до пътната врата и изрече страшните думи:"В името на дедите ти, аз те проклинам! "Ела, Анита, ела сестрице моя, нека седнем да си поговорим."
Бети протегнала ръка. Анита бавно се приближила. Сипнало зора. Първите лъчи преминали през прозореца и осветили лицата на двете жени, срещнали се зад заключената врата в началото на нощта в дива свирепост, а сега седнали една до друга като сестри. "Щом толкова ме обичаш, Бети - казала вече спокойно Анита - заведи ме и мене при твоя Исус."
"Той беше тук тази нощ, сестро моя. Тук при нас. Той и сега е с нас, щом у нас има лъч от Неговата светлина и капка от Неговата любов".
Директорката на Спасителната мисия се завърнала сутринта и отключила вратата. "Чух последните думи на Бети - каза тя. - И когато видях как двете излязоха ръка за ръка, разбрах, че през тази нощ те наистина не са били сами."
17-ти Март
ВЕЛИКОТО ЧУДО
Един потомък на стар френски род, известен интелектуалец, страдал от толкова мъчително безсъние, че бил близо до умопомрачение.
Опитал всички средства на медицината. Нищо не помагало. През една нощ на мъчителен до лудост пристъп на болки в главата, в някакво кратко просветление, имал ясното внушение да потърси един от скромните, не блестящи в известност и титли лекари, неврологът д-р Форбс Уинслоу. "Каква мисъл ви занимава най-често при безсънието?" - попитал го лекарят. "Измъчва ме страшно един въпрос:Дали всичко в човешкия живот свършва с това траурно погребално шествие до изкопания гроб?"
"Не мога да ви помогна - отговорил д-р Уинслоу. - Вашият въпрос не влиза в областта на моята специалност." "Но, моля ви-настоявал болният. - Разбирате ли, ще полудея! Опитайте нещо, докторе. Вие сте богато одарен човек, това можах да науча преди да дойда при вас. Вие не лекувате, както разбирам, само телата, а и душите на такива като мен. Вие имате за себе си отговор на моя страшен въпрос - всичко ли за човека се свършва до гроба, до червея?" "Имам" - отговорил спокойно лекарят.
"Къде го намерихте, вие, човекът на медицинската наука?" "Ще ви кажа. В една стара... много стара книга, от мнозина отхвърляна, от други осмивана, изгаряна, отричана, но продължаваща да живее, защото в нея има отговор на всички проблеми на живота." "И коя е тази чудодейна книга?" "Книгата на живота! Ето, вземете я" - добавя лекарят и му подал една стара Библия.
Срещнали се по-късно, когато и двамата от различни посоки прекосявали един просторен парк сред милионния град. Д-р Уинслоу не можал да познае, че това е същият човек, който бе влязъл в кабинета му като лунатик. "Д-р Уинслоу, оздравях!" - извикал във възторжено вълнение той и му подал и двете си ръце. "И без да ми го казвате, виждам..."- отговорил радостно изненадан лекарят. "В моя живот стават чудеса, докторе! Но аз ги разбирам вече. Разбирам и то много добре разбирам, защо дойдох в онзи ден при вас, след като бях събрал отново адресите на най-известните лекари в този град, пък и извън него." Докторът отговорил в мъдро смирение:"Ние разбираме след време, че е трябвало точно така да стане - нещо у нас да умре, за да се роди по-доброто, на свой ред и това по-добро да отмине, за да се роди най-доброто - Божественото у нас." "Чакайте...- обадил се бившият пациент на
д-р Уинслоу - чакайте... Къде срещнах в тази чудна книга онова, за което говорите сега? Павел!Този колос Павел, та нали той сам каза за себе си:"Сега вече не аз, а Христос живее в мен." "Но и Павел някога беше Савел. И вие, извинете ме за откровеността ми, и вие, докторе, не сте били това, което сега сте. Аз също не съм това, което бях някога, макар че моите деди са се гордеели с аристократичната си кръв. Сега зная едно, че в моя живот стават и "странни" неща, но странни за тези, у които са ме учили, че днес не стават чудеса? Сага вече чрез личен опит мога да ги уверя, че най-великото чудо на земята е новороденият човек, тръгнал по пътеката "нагоре", за да догонва все по-високите истини и затова, което е извън нас, и за това, което е в нас!" "Радвам се, сърдечно се радвам за вас!" - отговорил с припламващ блясък в големите си очи д-р Уинслоу. И му протегнал двете си ръце. "Дерзайте!" И не забравяйте думите на псалмиста:"Бог е, Който ме препасва със сила и прави съвършен пътя ми
Той прави нозете ми като нозете на елените и ме извежда на високите места."
18-ти Март
СТРАННИЯТ ГРАД
Eто едно съновидение. Джон Уайтман, свещенослужител на св.Петрониевата църква, е в стаята си, в своя дом до работната маса. Работил е до късна нощ проповедта за третия ден на възкресението, но умората е надделяла и той се отпуска на ръцете си върху масата. Когато повдига глава, големият часовник в стаята отброява седем удара. Лъчите на утрото проникват през тежките завеси на прозореца. Какво се беше случило? - пита в безмълвие Джон Уайтман, потръпващ, смутен, озадачен. - Наистина ли бях умрял и сега се съживявам? Или просто съм заспал и сънувал? И какво беше видял в това видение, или сън, или съновидение? Той го помни! Всичко се е отпечатало в съзнанието му, за да не го забрави през целия си живот. Група пътници пътуват. Между тях е Джон Уайтман. Ето ги, изкачили се на едно възвишение, откъдето се вижда нашироко разпростряно някакво поселение, необикновено причудливо поселение. Построено е върху неизмерима зелена равнина, оградена с хълмове от някакъв блестящ метал. Широка светла река тече през него и много други сребристи потоци се вият из зеленината. По бреговете има високи дървета, цветни градини.Посред тях се издига градът - бял, чуден и величествен.Пътниците гледат изпълнени с възхита и радост. После минават между малките потоци между градините, бързо и тихо, като че се безпокоят да не се загубят.Стената около града е ниска, дете може да гледа над нея и като че е направена от скъпи камъни, вратата не е от дърво и желязо, но само с лек блясък като отбелязва мястото, където свършва стената и започва входът за града. Там стои човек с особено осветено лице. "Влезте - казва той на пътниците- Вие сте към края на вашето пътуване."
Джон Уайтмън е смутен. Дали и той има право да влезе в небесния град? Но пазачът на вратата е впил поглед в очите му.Той разбира, че е необходимо да влезе. Те минават от улица в улица, между красиви жилища, сред зелени градини.Жилищата са различни по големина, по форма, по изглед. Всяко изглежда да има индивидуалната хубост на личността. Хората от групата един по един влизат в жилищата, които техния водач им показва да се настанят и влезлите тихо изказват радостта си, озадачени дали я заслужават.
Най-после с водача са останали само двамата стари приятели - доктор Миклин и Джон Уайтман. Те стоят вън до най-голямото и най-хубавото от жилищата, градината на което блести с хубостта на цветята. Водачът полага ръката си на рамото на доктора. "Това жилище е за вас - казва той.-Влезте! Тук няма болни, нито смърт, нито скърби, нито сълзи. вашите стари врагове са победени. Но всяко добро, което сте правили на други, всяка помощ, която сте дали, всяка сила и любов, които сте показали към страдащите, са тук, от тях сме изградили това жилище." Лицето на добрия човек просиява. Той стиска ръката на стария си приятел и казва:"Какво чудно жилище! Сега ще покажат твоето. Навярно то не е далече от тук. Скоро пак ще се видим, да, много скоро." Продължават пътя из градината. Пазачът незабелязано го наблюдава, а после пита "Къде искате да ви заведа?" "Да видя моето жилище. Няма ли тук за мене жилище? Не ме ли познавате?" "Познавам ви добре. Вие сте Джон Уайтман, Синьор Варден на свети Петрониевата църква." "Аз искам да видя моето жилище тук, макар и за миг." Минават дълъг път през големия и красив град. Редят се улици след улици. Жилища по-големи, по-малки с ухаещи градини, с малко цветя, ниски, спретнати, но светли и красиви. "Още ли ще вървим?" - осмелява се да попита с пресекващ дъх пътникът. Чува се лаконичният отговор на водача:"Следвай ме."
19-ти Март
Стигат до отвореното, някак уединено поле. Само няколко колиби има там, без цветя и без зеленина. В средата скромна къща, подобна на овчарска колиба, като че е изградена от недодялани дървета и остатъци от други градежи, поставени внимателно и с грижа от човек, който се труди да използува изхвърления материал. Сама самотна в широкото поле. "Ето - казва пазачът на вратата, като се спира и говори тихо, но ясно - това е твоето жилище, Джон Уайтман." Свещеникът от голямата св. Петрониева църква е като поразен от гръм. Но се съвзема и започва спор с водача си. "Навярно, господине, имате грешка. Да, има грешка. Може да има друг Джон Уайтман, чието име смесвате с моето. Това е грешка." "Няма грешка!"-отговаря пазачът. Ето твоето име с твоята титла и с твоето положение в света." "Как може такова жилище да се изгради за мен - казва свещеникът - за всичката ми вярна служба?" Това е жилището за човека, който е добре известен и посветен - малко и ниско? Защо н е голямо и хубаво като другите?" "Защото този е материалът, който си ни изпратил." "Какво? Какъв материал?" "Ние употребихме всичкия материал, който ни изпрати" - повтаря пазачът. "Сега виждам, че има грешка! - извиква Джон Уайтман настойчиво. През целия си живот аз съм вършил добри неща и по този начин съм ви изпращал материал. Не знаете ли, че аз съм изградил училище, едно крило на болница, две, да, три малки църкви и по-голямата част от друга, кубето на св. Катерина!" "Всичко това се знае, но знае се също, че всичко бе направено с добра сметка, с изгода за тебе. Така ли е Джон Уайтман? Така е и все пак са отбелязани срещу името ти и са основа на жилището ти тук." "Но има и други неща - бърза да добави Джон. - Аз съм давал толкова дарения:за голегията моите редовни дарения, за благотворителни нужди, аз съм подкрепял толкова благородни начинания." "Чакай! - спира водачът словесния му поток. - Всички тези дарения и още толкова други неща не бяха ли счетени в твой кредит на земята? Защото те не бяха глупаво дадени. Те бяха обмислени дарове... За тях ти си приел наградата си на земята. Повторно ли искаш и тук да ти се плаща?" "Не!" - изрича свещенослужителят. Очите на водача се устремяват към него и този поглед е дълбок, пламенен, както е плъмкът на огъня. Джон Уайтман не може да издържи. Кръвта се отдръпва от лицето му. Краката му загубват опора и той се свлича върху камъните, покрил очите си с ръце от срам. "Кажете, моля Ви - извиква той съкрушено - как можах да дойда тук?" Отговорът е тих и ясен като приглушен звън на камбана. "Тук си само чрез милостта на небето." "Как я спечелих?" "Тя не се купува, дава се даром..." "А как можах да стана толкова окаян в целите на моя живот?- пита Уайтман тревожно. - Как ще мога да правя всичко по-добре? Какво се счита за ценно тук?" "Само това добро, което е направено с любов. Само тези проекти, в които жертвата е по-голяма от наградата. Само тези давания, които този, който е дал е забравил за тях."
Уайтман свежда още по-ниско глава. Немощта и отчаянието му постепенно преминават в смирение. А водачът го наблюдава със съчувствие и навежда лице към него с безгранична нежност. "Джон Уайтман, няма ли нещо в твоя живот от това, което изброих вече, и което има цена тук?" "Нищо - изрича коленичилият човек с много болка и добавя: Може би има...има някои неща като тези, но това беше много отдавна. Едва си спомням. Аз съм ги забравил." Светла усмивка озарява лицето на водача. Той слага ръка върху главата на Джон и казва:"Тези са нещата, които Царят никога не забравя! И защото ти си извършил малко от тях, затова е бедно твоето жилище. Увеличи ги, Уайтман! Още не е късно да разхубавиш, не - да превърнеш тази бедна хижа в светъл, чист и уханен небесен дом." Тези слова звучат като звън от камбана. Когато Уайтман повдига глава от работната си маса, чува седемте удара на часовника в стаята си и разбира, че третото утро на възкресения празник е настъпило. Не! Той не беше отминал, той живееше. В сърцето му отзвучават думите на небесния водач: "Защото си извършил малко от това, което има цена тук, затова е бедно твоето жилище. Увеличавай ги! Още не е късно да превърнеш тази бедна хижа в светъл, чист и уханен небесен дом.
20-ти Март
СРЕЩА С ИСТИНАТА
Има сънища,които отминават заедно с ноща, не оставят в съзнанието никаква следа. Има сънища, които се стопяват като мъгляви вълни в блясъка на утрото. Има и сънища-прозрения, които остават да живеят заедно с нас. Един известен автор е записал:Събудих се. Разбрах, че съм сънувал, но какъв беше този сън... Намерих се в една пищна изложбена зала, необозрима по размери. Светлинните ефекти се сменяха и залата потъваше в златисто сияние, в пурпур или синева. По стените портрети, пейзажи, фотографии на бележити сгради по света, носии и народни обичаи от всички континенти и раси. Във фотографии бяха показани постиженията на човека, но над всичко бе самия човек. Портрети, навсякъде портрети в естествена величина - държавници, хора на науката, изобретатели, артисти, поети и писатели, художници, музиканти и философи, от знаменитости на спорта до епископи, кардинали и свещеници, изобщо върховете на човечеството. "Изложбите уморяват - споделя този човек. - Умориха се и моите очи и аз оставих погледа ми да блуждае наоколо в отмора. Исках да отнеса със себе си едно общо впечатление.Ала когато се готвех да напусна тази причудлива зала, открих в един ъгъл врата с надпис:"Издигане към истината!- повторих гласно, устремил поглед в надписа. - Та нима това, което бе изложено тук, не е истина? Изложба на фотографии, картини, естествено и вярно възпроизвеждане на действителността, следователно истина. Останах известно време до тайнствената врата, за да наблюдавам как се използува този вход. Хората бързаха към портретите, към постиженията на човека и дори не забелязваха вратата. Само от време на време отделни посетители се спираха, прочитаха надписа, замисляха се и влизаха. Все по-мъчно преодолявах някакъв настоятелен подтик да видя какво криеше този странен надпис. Натиснах дръжката. Озовах се в особен асансьор, който започна веднага да се издига. По продължителността на времето разбрах, че бях издигнат на значителна височина. Един тласък, вратата беше отворена и се намерих в огромна зала, съвсем различна от залата на фотографиите. Напомняше библиотека:в неизброими редици подредени рафтове по целите стени, запълнени плътно с томове, всички в един цвят - сиво подвързани. Странно...наистина странно е всичко тук - снишил гласа си до шепот, говорех аз. Навсякъде прецизен ред. Надписи на различни езици упътваха посетителя и той можеше да се ориентира без водач. Върху всеки том имаше картонче с ясно четлив отпечатък на име и рождена дата. А дали моето име има място тук? - този въпрос тревожно заседна на устните ми. Намерих отдела, към който бях причислен. До себе си разчетох трите имена и рождената дата на известен професор, мой съсед. Как е възможно? - мълвях тихо-Защо непосредствено до професора е името на моя домашен прислужник? Да, това е той... Значи тук не се зачита ранга, общественото положение на човека долу.
Вглеждах се в етикетите на сивите томове около моето име. Разчитах имената на непознати, на някои известни хора на изкуството, но до тях имаше имена на дребни занаятчии. Срещнах финансисти с нашумяло име, а до тях хора, които често бяха потропвали вратите ни за помощ. Една мисъл прекоси съзнанието ми и се оформи във въпроса:Защо ли не надникна в някои от тези томове? И посегнах към най-близкия, на който видях познато име. Книгата беше като закована. Трябваше ли това да означава, че истината за нас, смъртните, ще остане скрита? Тогава приближих до моя том. Трите ми имена бяха отбелязани вярно, рождената дата без грешка, местопребиваването ми, професията. И едновременно с трепетите на очакването се промъкна някаква вълна на задоволство, чувство, което за малко взе връх. Долу в изложбената зала не срещнах името си, но тук...тук имам своето място - нашепвах си аз. С тръпнеща от вълнение ръка посегнах. Сивият том - моята книга - се отвори. Неудържимият ми изблик се оформи в радостен звук. На първа страница в голям формат видях своя образ в красиви чисти линии, с безоблачно чело. Видях се такъв, какъвто не бях се виждал нито в огледало, нито на фотографска снимка. Потръпнах. Не съм такъв! Мисълта ми навлизаше във все по-големи дълбини. Ясно чувах глас, тих и нежен, сякаш някой разговаряше с мен:"Това е твоят истински образ. Така бе планиран той от Твореца."
Няма коментари:
Публикуване на коментар