петък, 17 януари 2014 г.

11, 12, 13, 14, 15-ти ЮНИ

11-ти Юни
ЧОВЕКА
и смисъла на неговия живот
"Що е човекът, та да го помниш?
А Ти Си го направил само малко по-долен
от ангелите и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете Си, всичко си подчинил под нозете му..."/Пс.8:4-6/

Човекът се ражда, живее, бори се, гради, достига върхове, руши, умира... Но що е човекът? А каква е неговата същност? Какво е той? И тук, същият този човек, който със своя разум овладява природните стихии, впрегнал е в работа парата, горивните масла, атомната енергия, човекът, който пътува в комфортни гиганти по океанските вълни, изследва дълбините, изчислява разстоянията и пътя на звездите, човекът, който достига далечни планети, но и само в няколко мига превръща в пепелища хилядолетните паметници и китни поселища, същият този човек, изправен пред огнените проблеми на своя живот - толкова малко знае за себе си. А проблемът за човека е интересувал хората през всички векове. Великите мъдреци на древна Елада навлизаха упорито в пределите на този проблем, но техният живот приключваше и Сократ завеща на бъдните човеци да познаят себе си. Вековете се изнизват, ала хората безпомощно се питат:"Какво съм аз?" Какво ще стане с мене?" Не знаят и обикновените хора, не знаят и мъдрите. И се лутат като в мъгла. И отново отминават столетия.
"Кажете ми що е човекът?" - пита немският поет Х. Хайне. И сам отговаря: "Шептят си вълните вечната песен, вятърът вее, облаци се носят, блещукат си звездите, а един безумец чака отговор." Проблемът за смисъла на човешкия живот стои в основата на битието. Но нито древните хора, нито великите творци на Ренесанса успяха да намерят неговото разрешение.
Нашето съвремие също не е отговорило на въпроса за човека, мака че и анатомията, и физиологията, психологията, социологията, етиката поставят човека централен обект на своите изследвания. Но не трябва да се разбира, че хората не са се трудили да отговорят на въпроса за човека и какво е той. Всички научни, социологически, политически, философски учения дават свои отговори. Ето някои от тях:Материалистическите учения, които не приемат, че животът изобщо и човекът в частност са дело на един висш разум, на една творческа сила извън нас, при всичките им разновидности са единни в твърденията си, че човекът е една по-висша степен на организирана материя. Основна същност на живота е материята. Тя е първична и вечна. Цялото многообразие във вселената е само развитие на материята. Тя има своите вечни и непроменливи закони. Проблемът за смисъла на човешкия живот се стои в основата на битието. Но нито древните хора ,нито великите творци на Ренесанса успяха да намерят неговото разрешение:Идеалистическите учения също във всичките си разновидности, твърдят, че във всемира съществува само дух/съзнание, мисъл/. Материята, ако изобщо тя съществува, е напълно зависима от съзнанието. За привържениците на идеалистичното мировозрение, цвят, форма, красота и т.н. са само идеи, които съществуват в съзнанието на човека - а това е отричане на материята. И Христос има своя отговор - словото на Назарянина се явява като обобщаваща, синтезираща сила. Човекът, според Библейското познание, е син на два свята - има тяло от материя, но е надарен с безсмъртен дух. Благодарение на това, заедно с първичните нисши инстинкти и страсти, у него има и благородни, възвишени стремежи. Човекът е "вселена във вселената", микротеос - малък бог. "Ти Си го направил малко по-долен от ангелите". А Исус казва:"Вие сте от висок род... Вие сте синове на Всевишния". И затова Бог е увенчал човека "със слава и чест. Поставил го е господар на делата на ръцете Си, всичко е подчинил под нозете му"/Пс.8/.

12-ти Юни
"Защо живеем" - питали са, питат се и ще се питат хората през столетията. И разсъждават: Всяка отделна постъпка на човека не е безсмислена, не е произволна, а има строго определена цел. Всяко наше действие е лишено от случайност, има направление, цел... някакъв смисъл. Тогава може ли човешкият живот да няма някакъв смисъл? Нашият живот не може да бъде сбор от безотговорни прояви и действия, които нямат никаква цел. И когато хората през епохите са достигнали/по пътя на здравто логическо мислене/ до идеята, че човешкият живот трябва да има някакъв смисъл, раждал се е въпросът:Кой е най-достойният, върховният смисъл на едно човешко съществувание?
Не случайно Пушкин пита:"...живот, защо си ми даден?" А Толстой бе изправен пред дилемата - или да намери смисъл на живота си и да живее, или да свърши с един живот без смисъл. Човекът от нашето съвремие също не може, няма право да игнорира въпроса "Защо живея?" И с тази огнена въпросителна в ума, в душата си, той се отправя към пределите на науката. Но разбира, че науката в своите изследвания, си поставя задачата да отговори на въпроса "как" /как е направено това, как е станало това и онова.../. Науката не отговаря на въпроса "Защо?"
А хората питат "Защо живея?" Тогава човекът се отправя към философската мисъл, разгръща страниците на философските трудове. Още в дълбока древност мъдрецът Соломон отговаря на въпроса за най-високия смисъл на един човешки живот:"Суета на суетите, всичко е суета и гонене на вятър".
Друг мъдрец от древността, видял много неща под слънцето, намира, че целта на човешкия живот трябва да бъдат насладите. Сакия Муни/Буда/ от 8в. пр.х. завършва мъдростта си:"Да живееш със съзнанието за неизбежността на страданията, старостта и смъртта е невъзможно. Трябва да се освободиш от живота и да потънеш в Нирвана, т.е. в небитие." Сократ виждаше смисъла на човешкия живот в придобиването на повече и повече знания. Английските философи Иентам и Мил препоръчват на човека да живее за лична полза. Огюст Конт предлага някакъв неопределен, неясен алтруизъм. Ницше призовава към изграждане на "свръх-човека". Грандиозният опит на Кант да изгради човешкия живот върху построенията на критическия разум стига до извода, че смисълът на живота е в изпълнението на нравствения закон. Философията дава много отговори на въпроса за смисъла на човешкия живот, но отговори противоречиви, взаимно изключващи се, които следователно не могат да претендират за всеобща валидност.

13-ти Юни
Как отговаря словото на Христос на въпроса кой е най-висшият, върховният смисъл на един човешки живот? Човекът е син на Бога. Ние не сме някакви прашинки, захвърлени в битието, а частици, живи частици от Божествения Дух. Нашият живот е струя от безбрежния океан н аживота. В сферите на материалното битие /материалния свят/ протича една част от нашия живот /по плът/, а в сферите на духа стоят причините за всичко - силите, импулсите, енергиите и всички положителни изяви на живота. Нашата същина не трябва да търсим във външните белези, а в онова, което ни осмисля като личности, като синове и дъщери на Бога. Ражда се човек - къс топло месо, в което са вложени възможности за бъдещето му развитие. Един житейски път е привършен. Пред нас е студен, безжизнен труп, една вкаменяла плът. Печално шествие изпраща до тъмната яма тази безмълвна останка от един живот. И се питаме:Това ли е животът? къде е онова, което се отзоваваше на светлината, на радостта, на красотата? Къде изчезна онова, което трептеше с трепета на безсмъртието? Къде отиде блясъкът на двете очи - прозорци на душата? Не беше ли той частица от блясъка на небето? Тази черна купчина пръст - това ли е последният тържествуващ акорд на живота? Там... на възела между смъртта и живота, хората достигат до раздвоението, съмнението, отчаянието или до проблясъка, че сме светлинки от Светлината на живота, пламъчета от жизнения пламък, че смъртта е преход от живот в живот, че Божественият Дух живее в нас и ние живеем в Него. Затуй затъмни ли човекът Божествения образ в себе си, той не може да запази и човешкия Дух и човекът, като духовна личност, бе обезличен. Трябваше небето да извърши революция на земята чрез своя Пратеник, Синът на Бога, въплътен като човек, за да възвърне на човека неговата богосиновност.
Чрез Богочовека Христос бе изявен на хората какъв трябва да бъде истинския човек. Така учи Евангелието.

14-ти Юни
Когато в тази светлина е изяснен образът на човека, въпросът за смисъла на неговия живот има съвсем естествено и логическо решение. Щом човекът е от "висок род", "син на Всевишния", щом той е жител на земята, но неговата истинска родина е вечността, ясно е, че този човек трябва да живее живот, отговарящ на неговия висок произход. Срещу това, което философските, социологически, политически, религиозни учения предлагат като смисъл за един човешки живот - знания, лична полза, живот на насладите, освобождение от живота/Буда/ или някакъв неизяснен алтруизъм - Христос остави своята втора заповед:"Любете се един другиго, както Аз ви възлюбих."
Затова Толстой написа: "Вярата в Христос придава на краткия човешки живот безкраен смисъл, неунищожим от страданията, лишенията и смъртта. Само във вярата на Евангелската вест може да се намери смисъл и възможности да се живее." А един гений на Франция признава:"Аз живях само тогава, когато вярвах в Бога."
"Светлина! Повече светилна!" - са последните думи на Гьоте. Чрез тях той е изразил жаждата на своята душа и жаждата на хората. Но за каква светлина говори този колос на литературната мисъл и слово? Гьоте говори за светилна на разума, която прогонва мрака на невежеството, светлина за душата, която пресича мрачните пристъпи на омразата, светлина за сърцето, за да бликат в пълнота струите на любовта.

15-ти Юни
Толстой застана на страната на нравствените сили и можа да продължи живота си. Гьоте завеща на човечеството "повече светлина".
Философът Жофруа признава:"Аз живях само тогава, когато вярвах в Бога". руският поет Канстантин Балмонд извика чрез стихотворението си "Звезди пустиних": "О, Господи, моля Те, ела! Вече тридесет години блуждая в пустиня... Запали всред този пустош огнен стълб!"
На път за Крим Адам Мицкевич оглежда пътниците на кораба. Навън бурята свирепее, а вътре...викове, крясъци, лицата са сгърчени, изкривени, очите блуждаят. Само тук - там в усамотение той съзира люде със събрани на гърдите ръце. Гледа поетът-революционер тези хора, по чиито лица трепти пламъкът на една чиста и всеотдайна вяра, светлината на една надежда и се пита: "Къде сте сега вие, наука, философия, човешко могъщество, и власт, и слава?"И отговаря:
"Умират! А изворът - остава!" Неизброими техни събратя създадоха безсмъртни ценности във всички области на живота, сгрявани от лъчите на една устояваща вяра. Милиони вървят по "тесния път" показан от прободената с гвоздей ръка на Галилеянина и Го следват не в догма, обряд или по "буква", а в "Дух и истина". И тази дълбока, устояваща вяра е извършила великата трансформация в техния обикновен, понякога празен, егоцентричен живот. Или ако слънчевото сияние ръси над тях роса, те приемат тези светилна като небесен благослов. Ако мрак пропълзи към тях - дребните грижи се опитват да ги поробят отново, ако болести и страдания ги мъчат, чрез невидимите връзки на вярата те се свързват с Първоизточника на живота, защото знаят и вярват, че от извор, непресъхващ и вечен в огромното Сърце на Всемира, бликат жизнени енергии и всеки, който се разтвори за тях ще получи... Ако най-страшният враг на живота - смъртта, похлопа на сърцето им, тези люде и тогава не се смущават, не се плашат, защото вярват в словата на Христос, че човешкият дух иде от вечността и отива към вечността. Човекът с такава вяра знае защо живее. Той знае, че "тесният нагорен път" е труден, че това е един живот на жертвено горение, живот посветен в служба на любовта, живот не
в низините, в задух и мрак, а във високи полети, в чистота и светли видения. Това е един живот достигнал духовни върхове, но не спрял там, а продължил нагоре и все нагоре, за да доближава себе си до образеца. Този човек знае, че неговата светлина не трябва да догори като слаба мъждукаща свещица, а да премине като вечерна заря в една сияйна вечност. Дали има по-висок смисъл от този на един човешки живот?

Няма коментари:

Публикуване на коментар