11,12,13,14 и 15 НОЕМВРИ

11-ти
"Защо не ни предупредиха?"-повтаря сестрата. Синът добавя:"Излиза, че ние убихме мама!" "Несправедливи сте към себе си-осмелява се а им възрази тяхната близка - От какви подбуди го направихте? Нали за добро?" "Вие не знаете какво беше моята майка за мене-отговаря синът. - Тя ме доведе от една старопланинска махала до Академията на науките. И мъката и угризенията го заливат със страшна сила:Аз й се отплатих...няма какво, помогнах й по-скоро да умре! Кажете ми как ще живея?" Не може да намери покой. Изоставя научната си работа. А бе вече готов да защити дисертация по математика. Но се намира една жена , почти на годините на неговата майка. Тя вижда как този даровит млад човек е затънал в безизходността на отчаянието и угризенията, потърсил е утеха в алкохола. Този човек крачи на ръба на пропастта. И прегъва колене за него. Не му говори:това е невъзможно, той няма да чуе. Пише му няколко пъти - но пише с огън от небето и с кръв от собственото си сърце. В края на последното писмо добавя:"Сине..., позволявам си да Ви нарека така, защото наистина Вашата синовност ме поразява и защото ако моят син беше доживял до тези дни, би бил на Вашата възраст. Вие обичате Вашата майка. Но с всичко, което вършите, не оскърбявате ли паметта й? Тя е направила толкова за Вас. имате ли право да отвърнете на всичко това със свличане все по-надолу в тресавището на живота? Млади човече, аз вярвам във Вас! Дълбоко вярвам във вашите изключителни способности. И се моля за Вас. Ще се моля с най-доброто и светлото в мене и ще очаквам деня, когато ще защитите достойно своя научен труд. Чакам този празник с отворена душа. Очаквам да ме поканите. И ще седна там някъде на предните редици, за да ме виждате добре. И когато от катедрата Вашите очи спрат върху мене, позволявам на погледа Ви да разчупи моята физическа същност и да видите, че на този стол не седя аз, една почти непозната вам, а Вашата майка, в чиито очи напират сълзите на радостта." И този ден идва! Тържествени часове! Младият човек защищава блестящо научния си труд. Академичният съвет от двадесет и пет представители на науката гласуват с "да". Близките му мълком си стискат ръцете с овлажнени очи, а професори и колеги го поздравяват. И когато тържеството приключва, очите на този млад човек търсят "някого" между хората, Жената, която го беше нарекла "сине"... е там, малко встрани. Тя пристъпва към него. Подават си ръце. "Нали Ви казах, че вярвам във Вас!" И повдигна ръка, привежда високото чело и го целува с майчина топлота. "Това ..вместо майка Ви." - тихо изрича тя. Силата на вярата спасява човека.

12-ти

В пристъп на гняв дъщерите на Милтон помолили своя баща публично да отговори на оклеветилите го. Умният баща отговорил:"Знаете ли какво искате от мене? Вие ме подканвате да се опълча против онези, които работят в моя полза. Не се ли досещате, че паметниците, които издигаме в чест на великите, се градят от камъните, с които са ги замервали?" Как хората приеха Христос? Не Го ли замерваха с камъни? Не Го ли преследваха, не Го ли осмиваха, не Го ли пригвоздиха на кръста? И когато палачите вършеха своята работа, Той не се молеше за тях:"Господи, прости им ..."? В дните, когато всички проумяват, че трябва да се ръководят от съображенията на добрата дума, от великите начала, които ни показа Богочовекът, изразени в словото му на планината, хората ще изживеят най-радикалната, най-величавата промяна - промяна на душата, която е същността на всяка промяна. Но за да стане това, трябва да има вяра, ново раждане на душата, посвещение. Трябва дълбок духовен опит. Трябва да имаме своя Дамаск, своя Тавар, своята Горница. Добрата, благата, сърдечната дума - тя е златният ключ, който отваря яко залостените врати на човешката душевност. Гневът е лош съветник. Добротата изявява човешкото в човека.
Хората всякога са търсили и ще търсят искрици съчувствие, малко обич, дошла до тях чрез добрата дума. Тя е жизнена среда за душата, защото подхранва с благородни чувства не само този, към когото е отправена, но и този, който я дава и вярва в нейната безшумна сила. Какво са знание, земни титли и красота на тялото без топлия лъч на сърдечната дума? Какво е Бог без добра, братска дума? Ароматът на духа се ражда в дълбоката хармония на душата. А хармония има там, където душата е превърната в кътче от небето, където има любов към Бога, изявена в обич към човека чрез блага дума. Защото добрата дума е любов, а любовта означава, че сме сродени с Христос.

13-ти

"И смири Себе Си до смърт..."

Съвършеният се смири пред Отец и пред човеците. Никога Той не се надига в своя Божествен ръст. Неговото съвършенство не Го отдели от хората, защото дойде не да съди света, а да го спаси. Посети домовете на митари, говори на безпътни жени с милост, с любов. И в живота, и в смъртта Спасителят бе безкрайно смирен. И само Съвършеният можеше да остави на всички свои ученици през вековете и хилядолетията думите:"Вземете Моето иго върху си и се научите от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце и ще намерите покой за душите си." Как да се научим на смирение? Как да развием у себе си духът на дълбокото, истинското, Христовото смирение? Не е лесно! Не е лесно да се смиряваме, понеже гордостта е дълбоко вкоренена в човешките души и всякога е склонна да вижда лицемерие в примерите на смирение. Колко несъкрушими аргументи трябва да противопоставим срещу всичко това! Аз, гордостта ти на човек, браня твоето достойнство - ще ни нашепне тя. Как ще докажем, че не гордостта, а истинското смирение пази нашето достойнство и живота на човека? Трябва да докажем на себе си, че не гордостта оценява правилно нашите способности и добродетели, че не тя закриля правдата и доброто? С примери от историческия опит и от всекидневния живот на човека ще трябва да убедим себе си, че не смирението, а гордостта е убила честта на много люде по земята, че от свободните човеци тя прави роби, че тя гордостта, е изпълвала света с ласкатели, хитреци, грабители и насилници, че тя винаги е надценявала способностите, качествата, силите и възможностите на хората, за да ги направи самонадеяни, самомнителни, недоволни, зли. Трябва да се убедим, че не може да има обич към Бога и човеците при затворено, горделиво сърце. Първото, което трябва да направи човекът, който иска да развие у себе си дух на смирение, е да разбере, че трябва да се бори срещу гордостта в себе си, да ограничава нейните изяви, да ги превръща в друг вида енергии - полезни, градивни - за да може да крачи по нагорния друм на израстването.

14-ти

"Смирението, освободено от раболепието и низостта,
е сигурно средство срещу гордостта."

Човекът, който знае смирението на Богочовека, знае също, че трябва да бъде в постоянен стремеж към лично смирение и тъй да се отличава от другите. Скромността, простотата - онази простота, която иде от чисто сърце, смирението - освободено от рабополепие и низост, е сигурно средство срещу гордостта. Смирението на Сократ! Смирението на апостол Павел, смирението на Божия Син! Ето най-несъкрушими потвърждения, ето истински образци на смирение. Уважението също ще ни помогне да развием у себе си дух на смирение. Да уважаваме нашите братя, които са отминали от тази земя, да уважаваме вярванията, философията и живота у другите хора, да уважаваме нещастника, дори бедността на едно човешко сърце. Проявим ли уважение, ние ще бъдем готови да помогнем. Ще постигнем дух на смирение като уважаваме всяка проява на обич и добро, макар и неизявени според нашето разбиране, достатъчно е да видим небесното светло зърно в тази проява. А видим ли го, ние ще сме в състояние да помогнем на нашия брат да отстрани от него примесите, за да остане чистото, благородното. И да не забравяме, че трябва да уважаваме и собствената си личност - нито да се надценяваме, нито да се подценяваме. Всеки човек има своя стойност и пред себе си, и пред хората, и пред Бога. Дух на смирение ще развием когато се научим да се подчиняваме на онова, което не е в наша власт да коригираме или предотвратим. Онзи, който може да приеме истината, откъдето и да е тя, дори от неговия неприятел, дори когато го засяга пряко и поставя в безпорядък привичките му, онзи, който има сили да понесе спокойно урока, заслуженото наказание, онзи, който може да задържи в себе си отговора, и е търпелив към странностите, капризите и слабостите на хората около него- тези люде са направили нещо в борбата за придобиване на смирено сърце. Благодарността - ето една светла пътека, която ще ни изведе до смирението. Тя успокоява, смачква нашата гордост и умъртвява нашето самолюбие. Да изречем не само с устните, а и със сърцето си благодаря - това значи да признаем едно сторено добро. А колко много поводи имаме, дори само в един ден, да благодарим... Скромността, търпението, простосърдечието, мъдрата покорност са белезите на смиреното сърце, на благородната, обновена и възродена душа. Не е необходимо човек да бъде велик откривател, писател, мислител или художник, за да бъде велик. Всеки обикновен човек може да бъде велик, достоен представител на своя знатен небесен род, ако е смирен. Но най-светлата, най-чистата и най-сигурната пътека, която води до самото сърце на Бога, откъдето можем да бъдем облъхнати най-пълно с духа на смирението, е молитвата. Пред Всевечния и Безкрайния, пред великата всемирна воля, човекът не може да не се смири. Застанали или свили колене пред Него, ние вече губим способностите си да измерваме височините с нашите мерки, да надценяваме силите, възможностите си, да си мислим, че сме се издигнали, че сме порасли над другите по пътя на гордостта. Човекът, тръгнал по пътя на себичността, може би се е издигнал там, там някъде в ниските области на живота, но заедно с това "издигане" става и отчуждението. Хората ще се смаляват за него, докато изчезнат. И ще остане да стърчи само неговото "аз"! Не е така в горните области на духа, където владее не гордостта, а смирението. Колкото човекът се издига там, толкова по-близо е до своите братя. Чрез любовта, чиито корени са в смирението, човекът вижда себеподобните си съвсем близо до себе си, познава ги, разбира ги, радва се и страда с тях чрез своята обич. Тези хора не се стопяват пред погледа му в сива и бездушна маса, тълпа, както горделивецът ги вижда в отдалечението си. Издигналият се в горните области на духа ще вижда в тях живи човеци, към които има за върховен дълг да им служи според силите и даровете, с които го е дарил Бог.

15-ти
МОЛИТВАТА- ОБЩУВАНЕ С БОГА В ЛЮБОВ

"Непрестанно се молете..."

Бог, от една страна, и човешката душа - от друга, са основните фактори на вярата ни. В основата на вярата лежи понятието за Бога, а основата на религиозния живот е човешката душа. Връзката, контактът между човека и Бога става чрез мисълта. Бог, това е онзи Дух на безкраен живот, Който се проявява във всичко и чрез всичко, "В Него ние живеем, движим се и съществуваме". Бог, това е първоизточникът на всяка сила, светлина, любов, доброта, мир и всички материални неща. И щом човекът се разтвори с тяло, с душа, с ум, със сърце и отправи извисена чиста мисъл към Първоизточника на светлината, по невидимите, но яки връзки на вярата ни, които свързват малката човешка душа с Всемирната душа, ще протече, според отвореността на тази душа и способността й да възприема, повече или по-малко светлина. Щом ние се разтворим за Божествената любов, сила, мъдрост, красота и към нас ще потече от всичко това. И не само ще бъдем огрени от светлината, която е сам Бог, не само ще бъдем обливани от вълните на тази красота и истина, а и сами ще станем проводници на тази Божествена сила за други. Но то е възможно само чрез вглъбяване в себе си, в извисяване на мисълта, в общение с Бога чрез молитвената мисъл. Думите, това е кондензирана мисъл, насочена в една посока. Молитвата е духовна опитност, дълбока като човешката душа и огромна като безкрайността. И както нашият Божествен Учител обясняваше сложните проблеми на вярата с притчи, за да бъдат разбираеми за всички хора, така и мнозина люде са се опитвали да обяснят образно част от неизследимото - молитвата. Едни казват: За душата, молитвата е това, което е въздухът за тялото. Тя е единствената връзка между човека и Бога - стълбица от земята до небето. Тя е мистично прозорче на духа към Създателя на вселената. Молитвата е храна за душата, пулсът на духовното сърце. Молитвата е роса в мъка, лъч в отчаяние. Молитвата! - това е общуване с Бога на любовта. "Молитвата - това е сърцето, центърът, душата, същността на вярата на Христос" - казва професорът по сравнителна история Хайлер. Психологът Джеймс добавя: "Където няма вътрешна, сърдечна молитва, там няма и истинска вяра."