вторник, 25 февруари 2014 г.

1, 2, 3, 4 и 5-ти НОЕМВРИ

1-ви 
СВЕТЛИНАТА НА ЛЮБОВТА 

"В това се яви Божията любов към нас, че Бог изпрати на света Своя Единороден Син да живеем чрез Него". Бог Го пожертвува за нас и ни остави заповед да вярваме в името на Сина Му, Господа Исус Христос и да се обичаме един другиго. Никой никога не е видял Бога, но ако се любим един другиго, Бог ще пребъдва в нас и любовта към Него е съвършена в нас. Ако някой пази Словото Му, неговата любов към Бога е наистина съвършена. По това знаем, че сме в Него. 
Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос. Никой да не ви заблуждава:който върши правда - праведен е, както и Христос е праведен. Никой, който е роден в Бога/в Дух/, не върши грях, защото Божественият зародиш пребъдва в него. Който не върши правда, не е от Бога, нито онзи, който не люби брата си. Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец. В никой човекоубиец не пребъдва вечен живот. Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, ако любим братята. Но..."да не любим с думи, но с дела и в действителност, защото любовта е от Бога, и всеки, който люби, роден е от Бога и познава Бога." 
Който казва, че е в светлината, а ненавижда брат си, той и досега е в тъмнина. Който люби брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън. В любовта няма страх, съвършената любов прогонва всеки страх. Който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта. Ние любим Него, защото Той първо възлюби нас. И вижте каква любов е дал нам Отец-да се наречем Божии чада. Сега сме Божии чада и още не е станало явно какви ще бъдем. Но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему. И всеки, който има тази надежда на Него, очиства себе си, както Той е чист. Който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него. Но, ако рече някой :Любя Бога, а не обичам брата си, той е лъжец, защото който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, когото не е видял/Из посланието на Йоан 2:3/ 
"Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти или кимвал що дрънка. И ако имам пророческа дарба и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм."/1Коринт13:1-2/ 

2-ри Ноември 
ДВЕТЕ ЗАПОВЕДИ 

"Да възлюбиш Господа, твоя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичкия си ум." Това е голямата и първа заповед. А втора подобна на нея, е тая:"Да възлюбиш ближния си както себе си." На тия две заповеди стоят целият закон и пророците."/Матея 22:37-40/ 
За да бъде една вяра полезна и за този, който я носи в себе си и за тези около него, тя трябва да бъде действена. Много вярващи души са живели и живеят с мечтите на своята вяра, носят се някак над земята и поглеждат надолу отвисоко, дори с пренебрежение. Тези хора живеят откъснати от живия поток на живота. И естествено, с право ни атакуват, наричат ни мечтатели, утописти, непрактични хора. Колко ясно е казано:"Вяра без дела е мъртва." Никой, който е тръгнал след Христос по стръмната нагорна пътека, осветявана от лъчите на Евнагелието, няма право да се откъсва от живота. Ние сме тук в плът и имаме своя всекидневен живот. И именно тук, в нашия всекидневен живот, ще стане великата проверка на нашето знание за Бога. Тук, ние ще трябва да слезем след полета на нашия дух-след нашето молитвено общение с небето, и да донесем онова, което сме получили:светла мисъл, чисти чувства, красиви и високи пориви. Нашият ежедневен живот - ето мястото, където трябва да даде пловодете си едно пречистено сърце, една възродена душа! Та по какво ще се познае, че едно сърце е обновено чрез вярата си в Христос? Как ще се разбере, че това сърце живее своя нов живот? Никъде другаде, а там, на жизнената арена на неговто всекидневие. Казано е:"По делата ще ги познаете." Това значи, че всяка душа, която следва Христос, трябва да бъде проводник на волята на Бога. А каква е Божията воля? Божественият Пратеник на земята остави две заповеди:първата -да любим Бога, втората - да любим човека. И понеже любовта към Бога се изразява чрез любов към ближния, то централният смисъл е насочен към човека. 
Дали волята на Бога е да отслужваме тържествени литургии и служби във величествени храмове, да пеем хвалебни песни, да палим свещи, да се молим едва ли не традиционно, по навик, по дълг или само в нужда да извикваме към небето, за да излеем тъмнината в душата си? Дали волята на Бога е да хленчим пед Него за лични, нам угодни неща, да се огъваме в прахоляка на нашите верски предзразсъдаци и суеверия и да чакаме Всемогъщия Бог да ни изправи? Дали волята на Бога е да Му поднасяме за благословение оръжието си, с което ще отидем на бойните полета, за да убиваме нашите братя затова, че и те искат да живеят като човеци в свобода и мир или може би, че цветът на кожата им е по-различен от нашия? Дали волята на Бога е да забиваме острието на нашата злоба и ненавист по-добре в гърба на нашия неприятел? Дали всичко това е волята на Бога? Какъв беше животът на Христос? Какво вършеше Той? Четем, че е обичал народа, нахранил гладните, лекувал болни, проповядвал, за да събужда и души, и сърца, и съвести-изобщо изявявял любовта си към Бога чрез любовта си към човеците. 
Две хиляди години от тогава. Но въпросите, които са вълнували хората, ги вълнуват и днес. Нуждите и страданията на човеците са едни и същи и вчера, и днес. Исус Христос се роди и живя в една епоха на борби и неправди, в каквито човечеството и днес живее. Остана ли Той чужд на всичко, което виждаше около себе си? Та най-ценот в Неговото небесно учение не е ли това, че посочи най-добрите начини за борба с обществените недъзи и чрез възраждане на отделните личности, постави основите на едно ново общество на земята, един нов ред в света, чиито основни закони на живота да бъдат правдата, любовта, братските отношения между хората? Едно царство Божие, казано на Библейски език. А царството Божие - това е Христос в сърцата на човеците, защото "Царството Божие е вътре в нас." Аз не зная дали добре разбирам волята на Бога за мене и моя живот-доверява една лекарка на оздравяващата болна седнали заедно в тишината на пролетната привечер. - Рабтя от години тук, в тази болница. И когато някой оздравее и излиза, имам особени изживявания. Иска ми се да изтичам след всеки един и да му кажа: "Ти който сега си отиваш и отново ще излезеш в живота, досега може да си живял както си знаел, но то сега ти трябва "нещо" да промениш. Защото не си сам, не живеш само за себе си. Ти учавствуваш в един и личен, и народен, и всечовешки поход за по-светъл, по-красив и по-добър утрешен ден." И вярвайте ми, как искам да попитам всеки един от тези връщащи се отново в живота хора:"В болестта, в страданието, в надеждата на оздравяването, ти не разбра ли, че нямаш право да останеш такъв, какъвто си бил преди. У тебе "нещо" трябва да се промени в по-светло, по-красиво, по-достойно." 
Не върви ли тази жена неотклонно и с разбиране след Христос? 
Ако не разбираме и не работим с всички сили и възможности за осъществяване на любовта в живота, ако не осъзнаваме какъв трябва да бъде нашият личен принос в изграждането на това небесно царство тук, на земята-общества и народи от възродени души и обновени сърца - дали изпълняваме волята на Бога? Дали изпълняваме Неговата първа и втора заповед? 


КАКВО ЗНАЧИ ДА ОБИЧАШ 

3-ти 
Да обичаш. Колко различно разбират хората понятието "обич", "любов". Някои толкова са го овсекидневили и принизили, толкова са го приспособили към своя начин на живот, че то едва ли вече не е загубило своята истинска значимост. Други приемат любовта само като чувство. Хората говорят за човешката и Божествена любов. Някои само проповядват любовта. А любовта е многостранно, сложно понятие, съставено от много поряви. Изключително трудно е да се достигне до същината й, за да се определи какво точно значи да обичаш. Но едно е вярно и то си остава като неоспорима истина:любовта е мощен двигател на човешкия живот и първият белег, с който хората могат да потвърдят, че живеят вярата си в Бога, защото Бог е любов. И според размера, в който човек проявява тази любов и колко обич дава на човека-брат, този човек е по-близо или по-далеч от Бога. Любовта с е проява чрез Христос. Всеки предава на другия част от това, което носи в себе си като любов. Музикантът ще даде нещо от хармонията на звуците, които са в душата му, художникът - от красотата на багрите, мъдрецът - от мъдростта, която е достигнала до него, здравият - от своите сили. Едно е безспорно-доколкото един вярващ човек може да обича, дотолкова той е способен да познае и изяви Бога. Защото велика истина е, че човекът е това, което може да даде на другите. Не от дълг, защото много често в изпълнението на дълга няма обич:човекът е това, което може да даде на другите с любов. 
Любовта оживотворява живота. Придава му стойност и смисъл. Обагря го с многоцветие, изпълва го със съзвучия от земна и небесна музика. Любовта дава блясък на очите, сила на ръцете, щом обичаш - и в най-тежката работа се трудиш леко. Любовта е, която влива доброта и милост в сърцето, която дава сила на ума, окриля мисълта и я понася в молитвено летене към селенията на вечната и непобедима Божествена любов. 
Но и всичко изказано дотук за любовта, въпреки топлото ни възторжено чувство, представлява само няколко бледи лъчи от неизмеримата мощ на "Слънцето на любовта". Това е наше, човешко разбиране за любовта. Сам Бог чрез Павел, апостола Христов, ни дава в пълнота как трябва да разбираме любовта в 1-во послание към Коринт, тринадесета глава. Това е така нареченият от мнозина "Химн или псалом на любовта". В него се крие нещо много съществено и отговорно за всеки истинки Христов ученик, през всички векове и хилядолетия. Щом ни е дадено ясно и определено какво значи да обичаме, щом ни е показано как трябва да оделотворяваме, да живем любовта, за тези, до които са стигнали светите слова, няма оправдание, че не разбират какво значи да обичаме Бога и как трябва да изпълняваме тази любов към човеците ако сме наистина Христови. Какво по-лесно и разбираемо от това, което ни е дадено чрез Христовия апостол в 1-во Коринт, 13 глава:"Любовта дълго търпи... Любовта е милостива...Любовта не страда...На всичко се надява...всичко търпи..." Разбираме ли къде е нашата тежка отговорност пред Бога? След като ни е дадено това познание за любовта, ние имаме и отговорност да облечем това познание в "плът и кръв" - да даде на знанието си живот. 
Две хиляди години вече на хората се говори за оделотворяване на любовта, а и днес човечеството се къпе в омразата, ненавистта, в безлюбието си и в собствента си кръв. 
Къде е любовта ви? -пита живият Бог, Който е само Любов. 
-Сред народите? В международния живот ли? В църквата ли? В домовете ви? Или в душите и сърцата на хората? Къде е любовта ви? - пита вечно живият и чака отговор. От народите, от църквите, от работниците в името на тази любов, от всеки един от нас. И понеже тез, които се мислим Христови, не изпълняваме достатъчно вярно любовта към Бога и човека-брат, сами допринасяме, за да избледнява, да се помрачава, да се принизява и дори окарикатурява Божественият върховен изявител на любовта-Господ Исус Христос. Вярно е, че понякога ние сме силни, друг път слаби и безпомощни като деца. Понякога достигаме върхове, други път се препъваме от "дребните" си слабости. "Това е така-пише един философ-защото губим връзката си с Бога. Мислим, чувствуваме, действуваме в недостатъчна любов, а после се отчуждаваме."Забравяме нещо важно - че нашата вяра не е само теоретично познание за Бога, човека и живота. Забравяме, че нашата вяра трябва да бъде и това, но преди всичко нашата вяра е служене.

4-ти 
Търпение - това е любов. "Любовта дълго търпи..." /1Кор.13/ Какво значи това? Едва ли някому ще се удаде да разбере що значи търпение, ако не се обърне към самия живот. Там в нашето всекидневие ще почувствуваме силата й, там ще намерим и отговора на въпроса защо апостолът започва така "Псалома на любовта":"Любовта дълго търпи..." 
А какво става в нашия живот? В един дом живеят две жени. Хазяйката се носи някъде на границата между вяра и неверие. Другата е редовна на църковните служби. Хазяйката е като барутен погреб. Търси и най-малкия повод, за да избухне. И избухне ли... Но и наемателката, с претенции за вяра, не мълчи. На огъня отвърща с огън. След лошата дума следва по-зла дума. И започнат ли двете, стъклата на прозорците треперят от техните викове. Друга жена е тъй хрисима в църквата. Не пропуска да се моли гласно. Тя има единствен син и се моли за него. Същата среща друга сестра. Денят е студен. Мразовитият вятър пронизва. И тази хрисима в църквата жена, така се разгорещява в оплаквания от снаха си, че задържа до премръзване срещнатата. "Мразя я, мразя я! Не мога да я гледам.!" - задъхва се тя. Къде е любовта? Къде е поне търпимостта - най-нисшата форма на тъпението? Някои хора се търпят, понасят се. Намират сили у себе си поне да не се ожесточават от постъпките на другите. Други достигат до дружеско сприятеляване, помагат си, търпят се. Ала онова, което прави дружбата между хората истинско приятелство, е обичта. Защото може да се живее с чуждата болка и да се радва с радостта и успеха ти само този, който обича. 
Срещат се двама мъже. Имат причина да се отбягват. Но този път единият заговаря. И постепенно така се разгорещява в спора, че загубва контрол над себе си и като оглежда набързо безлюдната улица, не издържа вдига ръка, готов да удари. Не толкова думите, а спокойствието на другия го вбесило. Той и сега е спокоен и казва търпеливо:"Ако мислиш, че така ще разрешиш въпросите - удари." Ръката се отпуска. Разгневеният е победен. 

Млада майка на две деца години наред понася с безпримерна доброта един болезнено ревнив съпруг, при това алкохолик. "Напусни го, остави го. Ти ще се обезличиш като човек, като жена." - говорят й близки хора. Но тя се бори тихо, безшумно, и търпеливо, за да превземе крепостта с любов. Още по-всеотдайно изпълнява съпружския и майчин дълг, запазва семейството, дава пример на децата как се живее с любов. 

Близки хора оскърбяват една самотна, измъчена от болести жена. 
Говорила -обвиняват я те-нещо недостоверно за тяхната обща приятелка. Идват при нея, търсят обяснения, ругаят я. Тя се опитва да обясни, но никой не иска да чуе. "Помогни ми, Господи, Ти виждаш, че вина нямам. Изяви истината." - така се моли тя в началото. После си казва:Може би чрез всичко това Бог иска да ме научи на търпение. И в душата й настъпва мир. Един ден, когато истинската клеветница е в предсмъртни часове, за да облекчи душата си признава, че оклеветената жена е невинна. "Аз бях забравила..." - казва тя просто на близките си. А те си отиват, но отнасят в сърцето си урока как се служи чрез търпение в името на любовта. 

5-ти 

Ханс Блок е студент. Работи и се издържа. Тежко е, защото не иска да измени на себе си, на разбиранията си, а приятелите му от хитлеровите групи го дебнат... В другата стая живее датчанката Кристин, също студентка. Тя го обича. И когато Ханс е в най-трудни дни, заплашван, лишен от работа, изгонен от университета като "враг на Германия" и в една мрачна зимна нощ в молитвен размисъл общува с небето, нещо дълбоко у него се раздвижва, ражда се някаква нова надежда и той чака... Какво? Не знае точно какво, но има странна увереност, че нещо ще се случи. Тези дни Кристин е заминала при родителите си в Дания. Той прекарва края на нощта в безсъние и почти усеща когато под вратата му някой пъха плик. Писмо от Кристин. Някой приятел предпазливо го е донесъл. "Тръгвай незабавно за Дания. Тук всичко за нашия сватбен обред е почти готово. Всички в нашия дом те очакват. Кристин." Ханс успява да замине. Но още в сватбения им ден е обявена Втората световна война. Ханс трябва да се върне в Мюнхен, за да изпълни дълга си към родината. Кристин тръгва с него. "Даваш ли си сметка какво значи да отидеш в огъня, Кристин?" - питат я родителите й. "Моето място е до Ханс, по-близо до него" - отговаря тя твърдо. И започват страшните години на войната. Ражда се първото им дете. Кристин живее в малък градец при близки хора на Ханс. Няколко пъти Ханс се отбива за малко при семейството си, а после пълна неизвестност. Но Кристин го чака търпеливо и с вяра. Ханс не вижда дори второто си дете. Момичецето става на една, две години, а от бащата нищо. В безсъните нощи до Кристин достигат мрачни мисли:"Не може да е жив. Той би се обадил...Някак би се обадил." И чака, чака с търпение и вяра."Тако ще си дойде, деца мои -говори им майката. - Някоя вечер ще чуете как ще потропа на прозореца..." 
Войната свършва. Ханс се отправя към малкия градец. И една привечер потропва на прозореца. "Татко!" - викат децата с блеснали очи, когато той влиза в стаята. "Знаеш ли - казва му неговият син - знаеш ли колко дълго те чакахме?" А той, притиснал тримата до себе си, през натежалата влага в очите мълви: "А знаехте ли аз колко дълго чаках този ден! Но се молех и вярвах, че той ще дойде." И не можеше да не дойде, Ханс - говори Кристин -защото Бог знае, че те обичаме и че те чакаме с вяра. Търпение - колко сила, какво мълчаливо величие! Чакам... Ще чакам... Ще чакам с вяра... В тези думи се е стопила всяка гордост, всяка себичност, всяка дребна сметка, всяка суетлива недостойна мисъл, всяко озлобление. Ще търпя! Ще изтърпя! Ще се моля небето да ми даде сили да понеса! Това може да изрече само онзи, който е поел кръста си и го носи през бури и през тресавища, през зноен пек и през сковаващ мраз без да възроптае, без да нарани другите, а като шепне с любов по примера на Христос: Прости им, Господи. Какъв по-величав пример на търпение от този на Христос? Гонен, отричан, бит, осмиван, разпънат на кръст заради любовта му към нас. А само тя, любовта, търпи дълго. Защото търпение -това значи любов. Да понесеш търпеливо обидата без да отвърнеш със същото, дори да я забравиш... Това значи да живееш любовта. Да чакаш да израстнат децата ти в неразбит дом и да им дадеш пример как се живее и сред бурите в мир - това значи любов. Да чакаш на колене години, десетилетия, за да се върне от безпътицата твоят син - това е любов. Да чакаш сред кървавия ужас на войната бащата на своите деца, запазила чистотата си, придружавала го с молитвена мисъл, с вяра - това е любов. Да поемеш върху себе си мрачното бреме на целия свят, за да го превърнеш там, на кръста, в светлина и радостна надежда - това е любов. "А любовта дълго търпи..."- казва апостолът. Да! Защото търпение -това е любов! 

Няма коментари:

Публикуване на коментар