26, 27, 28, 29, 30, 31 ОКТОМВРИ

26-ти
Христос, евангелието... Та това вече е изживяло времето си! Едва ли минава ден да не чуем тези слова. Да се отрича всичко старо като отживяло, е типичен признак на непросветеност. Да отричаме ли, че летоброенето ни е от Вавилон, числата, с които си служим, са от арабите, нашето класическо образование от гърците и от Рим, а цялата европейска култура е рожба на християнството? Ако нашата съвременна цивилизация и култура е плод на едно многохилядно минало, защо точно по въпросите за светогледа на човека чрез Евангелието да не устояваме древно изпитаните закони?
Така е устроена човешката душевност, че хората всякога са търсили да се опрат на нещо. И са се прекланяли пред разни божества, които сами са създавали. Един философ отбелязва:"Срутят ли се олтарите на едно божество, върху развалините им хората са издигали престолите на други земни божества." Христос е еднакво жив вчера, днес и ще живее! Неговата блага вест за обнова на човешките общества чрез любов, чрез служба на доброто, чистото, красивото, не е остаряла. Не може и да е вече обезценена, защото основните предпоставки, върху които е изградена - любов, красота, чистота, нравствено усъвършенствуване на човешката личност - са непреходни ценности. Евангелието не е отживяло времето си! Истините му са непреходни, вечни. А вечното си остава вечно. Христовата блага вест за обнова на човешките общества по пътя на всепобеждаващата любов е била, е и ще пребъде! Евангелието съдържа в себе си Божествената мъдрост, която го прави винаги настояще и никога минало, винаги ново и навременно и никога отживяло. То ще бъде вярно и актуално докато съществува човекът и неговата цивилизация.

27-ми
Библията, прогрес, прогресивност - това са несъвместими понятия! Тъй отсъждат не малко хора. За да бъде разбрано и преценено обективно, аналитично и сериозно нашето верую, необходимо е да се поставят много въпроси:Не е ли истина, че цялата днешна култура се дължи на дейността на християнските организации през вековете? Кой занесе светлината на културата сред езическите народи? Кой научи народите да обработват земята с топла грижа и любов? Кой прочисти толкова недостъпни вековни лесове? Кой пръв започна да пресушава блатата? Кой създаде първите болници, библиотеки, общежития за възрастни хора и деца? Това бяха мисионерите, манастирите, служителите на християнските организации. Кой издържаше училищата в продължание на векове? Кой се е грижил през тези столетия за науката? Кому трябва да благодари днешната култура, че великите творения на гръцките и римски класици са стигнали до нас? Историята отговаря - на средновековните монаси, които неуморно са преписвали тези страници. Всяка култура предполага усъвършенствуване, прогрес. Думата "прогрес" в истинския и най-дълбок смисъл значи движение, стремеж, непрестанно усъвършенствуване. А какво пише в Евангелието - че съсредоточението на живота не е в материята, а в духа. Онзи, който е последвал Христос и върви по Неговите стъпки, се стреми към израстване. Сам Христос казва:"Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният Ви Отец." И това съвършенство е стремежът у човека да вгради в себе си образа на Бога, на Богочовека чрез свободно усилие на моята воля. Такъв е крайният предел и крайната цел на един живот, в който са проникнали лъчите на евангелската вест. А за постигане на тази благородна цел е необходимо не пасивност, не инертност, а усилия, напрежение. Родоначалникът на нашата вяра Христос не проповядва неподвижност, задремване в блаженството на задоволството, пасивност на духа, дейна бдителност. Бдете! - казва Той - Бъдете готови! Дръжте светилниците си запалени! Тези слова и още толкова други постоянно се повтарят в Евангелието. Когато Исус Христос говори за Себе Си "Аз съм пътят...", Той не ни посочва път назад, а напред. И не само напред, а и нагоре. Новият Завет не е само нов, но и "добър завет". Ясно е, че в свободното движение "напред" или по-точно "нагоре" се движи Христовата еволюция - към усъвършенствуване. Това е Христовият прогрес:пълен, цялостен, хармоничен живот. Без Христовия прогрес няма християнство.
Един руски учен пише: "В думите на Евангелието ние трябва да прочетем бодър призив към истински осмислена култура, която създава вечни ценности, издържащи всяка преоценка." Онзи, който се труди да живее истините, прокламирани от Исус Христос, не може да не бъде прогресивен. Защото да се стремиш към съвършенството, посочено от Богочовека, което значи да догонваш Неговия образ и пример на живот, трябва борба и то такава борба:преди всичко с ниското, нечистото у себе си. Това значи движение напред и нагоре, това значи активност. А там, където има растеж, движение, борба - има прогрес! Никой не може да отрече, че днес са необходими машини, радио, телескопи, микроскопи, космически ракети, т.е. цивилизация. Не по-малко са потребни библиотеки, училища, изкуства, но трябва да има чисти, високи и светли идеали, т.е. духовна култура.

28-ми
Колко чудно е устроен този необятен свят! Кой го движи? Кой твори законите му? - изричат много хора, отправили поглед към звездното небе в ясна лятна нощ или във ведър ден спрели поглед върху ухаещите цветя в градинската лека. Защо става това? Защо? Защо? Защо? Десетки, стотици "защо" изричат човешките устни. И тези "защо" не извеждат днешният модерен многознаещ човек до идеята за един Бог, сътворил всичко видимо и невидимо. Великанът на славянството Толстой отбелязва:"Дойде ли ти на ум, че твоите понятия за Бога са неправилни, не мисли, че твоето неверие идва от твърденията, че няма Бог. Ако дивакът престане да вярва в своите дървени идоли, това не значи друго, освен че Бог не е издялан от дърво." Телескопът, който ни открива неизмеримостта на далечните светове, микроскопът, който ни дава възможност да проникнем в царството на безкрайно малкото - два могъщи фактора в съвременната наука, ни поставят капиталния въпрос:Кой е господарят? Кой твори закони? Кой ръководи? Кой движи всичко и във видимия и невидимия свят? Защо става това? Защо? Думичката "защо", която толкова често се появява на устните и на малкото дете, това вечно"защо" върху човешките устни е величав символ на дълбоката жажда на човека за знание, на горещия копнеж, който изпълва човешката душа. Ние анализираме, изследваме, проникваме и вървим все по-напред, от една причина към друга, докато стигнем до последната причина на всичко, което наричаме Бог. Тази вечна тревога не ни оставя никъде да спрем. "Всяка крачка в областта на естествознанието само умножава числото на онези, крайната причина на които не познаваме -пише Отвош.-А хармонията, която след всяка стъпка все по-дълбоко ни покорява, ни кара да сведем смирено глави - за да мине над нас диханието на Твореца-Бог."

Сред многото въпроси, сред неизброимите наши "защо", стои едно тайнствено светилище, един от основните въпроси за същността на битието:"Какво е животът?" Людете от векове са се трудили да открият тази тайна. Но човешкият разум тук остава безсилен. И днес тайната на живота е непроницаема. Дали човешкият дух ще я разреши? Или тази тайна е така близо до Бога, че винаги ще бъде забранено на човешкото око да проникне в нейните дълбини? Не знаем. Но нашите сърца пулсират ден и нощ, независимо от това дали мислим или не за това. Животът тече без да е в някаква зависимост от факта дали ние, хората, искаме или не искаме да разбулим неговата тайна. Американският мислител Емерсон казва:"Това, което виждам от Бога, ми е достатъчно, за да повярвам в онова, което не виждам..." Неверието не е нещо ново, нито е рожба на последните научно-технически открития. То е старо като света. Известният учен - химик Паскал, дълбоко предан на Христос, е казал:"Гледай да се убедиш във вечните истини не с помощта на цели грамади от доказателства на разума, а като намаляваш, като овладяваш страстите си." Кеплер, един от най-ярките представители на науката астрономия, като въведение към сериозен научен труд е написал псалом:"Небесата проповядват словата на Бога", а книгата му "За хармонията на световете" завършва с молитвата:"Господи, Творецо мой, благодаря Ти..."
И така, можем ли да бъдем Христови днес? Отговорът идва от самия живот - може. И в епохата на атома, на космическите полети, кибернетиката и присаждането на сърца са необходими здрави, силни /духовно/, чисти и светли люде, които да преливат в сърцето на човечеството светлината на своето сърце, уханието на своя цъфнал живот, люде-пламъчета от големия пламък на живота, в чиито души е проговорил вечно живия Христос.

29-ти
В своя живот на вяра Христовият ученик не може да не стигне до един въпрос от по-интимно, по-лично естество:Защо понякога сме силни и летим високо, а друг път се виждаме смъкнати в дълбоки низини? Не е малък броят на християните, които отбягват питането "защо" в своя живот на вяра. Опитват се да минават някак встрани, страхуват се от него. А неоспорима истина е, че честата употреба на питането"защо" говори ясно, че човекът мисли за това, което е около него, за това което е "над него" -невидимите светове на живота извън нас, мисли за това, което става в самия него. В паметта ми дълбоко е заседнало живото свидетелство на една озарена душа, наша съвременничка "Никой не ме принуди, никой не ме проагитира, никой човек не ме насочи - започва тя просто разказа за своя живот. - Имах дълбок вътрешен копнеж към светлото, доброто, красивото и един ден горещо помолих небето да ме срещне с Исус. Бог чу моята молба. От тогава аз тръгнах по "тясната" и стръмна пътека след Него с радост и любов". Но същата тази жена откровено и честно споделя: "Ако сме искрени ще трябва да признаем, че не е леко да се върви след Христос. Пътеката, по която ни води Той, е нагорен друм. Понякога този път е каменист, препятствие след препятствие се редуват, стръмнини трябва да се преодоляват, но ти знаеш ,че крачиш по пътя към вечността, към високите върхове на чистите и светли радости на духа. Чувствуваш, че Христовият Дух те подкрепя и води все нагоре и пътят става лек и бремето ти леко." Тази възторжена душа добавя:"Труден и славен е този път на изкачването. Ти крачиш нагоре и все нагоре, а ветровете те брулят, шибат те стихии, под теб остават бездните на живота, над тебе е безконечността, а ти вървиш към високата цел. Едно особено чувство те изпълва, тиха радост се настанява в душата ти, че си жив, че живееш, че твоят живот има виск смисъл - да бъде живот-служение на Бога чрез служба на човека-брат в любов. И с какво може да се сравни тази несекваща радост в душата, която иде от съзнанието, че си удостоен с великата привилегия да бъдеш съработник на Бога за успеха на великото Му дело на земята, че твоят живот е живо свидетелство за Христос?"
Когато чуем или прочетем такива свидетелства, като сме наистина Христови, не може да не се запитаме:Жив свидетел ли съм аз на тази земя? Една душа е дотолкова жива в Хиристос, доколкото изявява в живота на вяра Божественото в себе си. Жив във вярата е този, който приема и дава. Приема от Божествената любов и раздава любов. Приема от Божествената сила чрез молитвено общение и я притворява в живи дела. Приема от небесната светлина и сам е виделина. Такива вярващи хора живеят истински. Това са живите човеци по света, окрилените души, годни за полет към високите върхове на духа. Те пишат светлите страници на човечеството. Над такива души смъртта няма власт нито на земята, нито във вечността.

30-ти
"Но това са души от "високите полети" на Духа - може би ще възразят някои християни. - Повече от нас живеем в по-ниските сфери на вярата". Добре. Да слезем в тези, така наричани от някои вярващи /за тяхно лично успокоение, разбира се/по-високи сфери на вярата, т.е. да надникнем в живота на християни, които искрено и предано се трудят да живеят вярата си. Ето една просветена в духовните истини жена, със солидно образование и години на вяра, дори с явни претенции за евангелски живот. Тази християнка повече от десет години редовно издържа материално самотна болна старица без пенсия, без близки. Отделя всеки месец от заплатата си известна сума, слага я в плик и го пъха под вратата на възрастната жена. Друг път оставя до тази стара врата на още по-стара къща чанта с продукти, а за големите празници - специално празничен дар. Но старата жена заболява тежко. Непознатата ангажира болногледачка, като я моли да не събщава кой я изпраща. Не след дълго самотницата отминава от този свят. Разходите по погребението поема пак непознатата. После до гроба е пак тя... Независимо как бихме назовали тази постъпка, тя си остава високо човешка и благородна. Затова пък трудно би могло да се разбере друга постъпка на същата жена. Тя се опитва без никакво угризение или морална задръжка, да застане между най-близката си приятелка и човека, който я обича, за да го спечели за себе си, като използува случая, когато тя се бори на легло с тежка болест.

Ето друг дълбоко вярващ, образец за другите като служител и човек. Същият е оскърбен тежко от свой колега, в когото е проговорила завистта. Минава време. Оскърбеният прави усилие да забрави случилото се, да разбере, дори да прости. Но онзи проявява и към другия своята нетолерантност и всичко трябва да бъде донесено до другарски съд. Заседанието е определено. Един от членовете на този съд е оскърбеният вярващ човек. И така става, че именно той трябва да каже решителната дума. Всички очакват, че той ще използува случая и ще унищожи провинения. Но ето, че той говори с разбиране, с братска доброта. Провиненият не е уволнен. Не е посред зима без работа. Семейството му няма да изкупува грешките му. Заседанието е свършено. Всички излизат. Последен напуска залата вярващият. Но там долу до вратата го чака другият. Двамата едри и здрави мъже си протягат ръка и без думи се разбират. Провиненият изрича тихо... "Ти ме спаси... А като зная аз как постъпих с теб..."
И колко добре би било, ако повече не знаехме за този човек! Но същият, срещнал се с Исус в своя жизнен път и постъпил така по Христовому към своя неприятел, има сърдечна дружба с една жена, чиято любов преминава през много тревоги, борби и мъка. И същият този човек постъпва към жената, която /според неговите думи/ цени, уважава, обича-като подлец. Изоставя е нагло, демонстрира пред очите й връзката си с друга и така стъпква в краката си честта и, достойнството и на жена и човек, чиято вина беше, че го е обичала и му е вярвала.

Ето трети случай. Вярващ човек, пирмер и в дома си, и в църквата Животът му е истинско себераздаване. Работи усърдно за Бога. Но този човек помни... помни оскърблението на един свой приятел от младостта и брат по вяра. Помни всички подробности. Дванадесет години не бяха помрачили този зловещ спомен. Семействата им се черкуват в същата църква. И този усърден работник за Христос, когато срещне някой от това семейство, потреперва. Всичко се събужда в него с нова сила. За забрава, за прощение - никаква мисъл дори! Как ли ще стигне този наш брат до покаяние в своята вяра? Как ще каже "Господи, прости ми", когато не може да изрече "... както и аз прощавам"?

Четвърти случай. Работник в Божието дело. Говори пламенно, учи другите как да живеят с любов в Божествен мир. А самият той не може да понася ничия друга светлина, освен своята. Рядко пропуска друг да благовествува, но ако това все пак се случи и видите лицето му... Това лице жълтее, зеленее, сивее или пламва в огън, щом усети, че другият го превъзхожда. И се питате дали това е същият човек? Никой друг не бива да бъде повече от него, да каже нещо по-хубаво от неговите слова, да послужи Богу с любов и дръзновение! Това е човек, забравил думите на апостол Павел, че дарбите са различни, но Духът е същият. И че на всекиго се върши от Духа чрез отделни човеци, не следва ли логическият извод, че този, който прави зло, в същност злобствува не срещу човека-проводник, а срещу самия Дух Божи, Който се изявява чрез него? Та нали всеки чоек трябва да даде най-достойното? Случва се между християните-работници и нещо друго. Благовествувал си, изпълнен с Божествената сила и дръзновение. Духът е раздвижил най-дълбокото в душите. А после? После ти казват такива слова, че ги усещаш като отрова, впръскана в кръвта ти. Или като удар, нанесен върху най-съкровеното в тебе, който е в сила да разклати така основите на товето служение, че да не знаеш какво да мислиш за себе си и за службата си. Добре, че Сам Бог отговаря на този, който нанася удар, за да смути, разколебае или нарани дълбоко една предана в служението си на Бога душа. И колко е тежка Неговата дума!

31-ви
Защо понякога сме силни и летим високо, а друг път се виждаме смъкнати в дълбоки низини? Защо понякога достигаме до високи духовни прозрения, а друг път нямаме сила да се преборим с елементарни слабости? Защо в живота ни на вяра има дни на светлина, на ясно небе, има прояви на любов и близост, на доброта и жертвеност, а друг път ни удрят стихиите на тъмните сили и ние извършваме деяния, които не могат да бъдат съгласувани с нашите претенции за Христоподобен живот? Достатъчно ли е само по-голяма духовна просветеност, за да живеем като Христови? Достатъчно ли е само дълбоко и искрено желание, за да живеем както ни учи Христос?
Отговорът на тези въпроси ще намирам в Евангелието, в словата на Исус Христос. Според Неговите думи, човекът е син на два свята: земния и небесния. Човекът е тяло и безсмъртен дух. Проявите на тялото са прояви на низките сфери на живота. Проявите на духа е животът на човека във високите духовни области. Земната ни природа тегли "надолу". Духът/най-дълбокото в човешката душа/ извежда човека високо "горе". И когато в човешката душа не живее образът на Христос, човекът се лута. И ту проблесне в живота му някоя светла проява, ту по-нисшето го смъква в усойна бездна и той става проводник на злото. Когато в душата ни живее от всичко, което е Бог, човекът крачи по нагорния друм към вечността. По този път и проявите на "земното" ще дойдат, ще ни атакуват силите на злото, но Христовият Дух ще прогонва мъглявините, ще се отдръпват мрачините в мислите ни, ще се стопяват изблиците на гняв, на безотговорно говорене, на непочтителност към нашите близки и ... непристойните думи няма да бъдат изречени, отрицателната мисъл не ще се превърне в недостойно дело. Доколкото живее Духът на Христос у нас, дотолкова ще Го изявяваме в живота си - в мисли, чувства и дела. Щом образът на Исус е неясен, недостатъчно жив у нас, как ще го изявим пред човеците в благородни полезни мисли, в красиви и добри чувства и досотйни дела? Живее ли в душата ни Христовия Дух - няма страх, няма съмнение, няма люшкане/днес да бъда добър, а утре хората да се питат дали наистина съм същият човек/. За да не останат нашите размисли само една добра и полезна теория, не бива да забравяме: Христовата любов и светлина трябва да бъде у нас като непрекъсваема светла струя, а не като светлината на морския фар, която се сменя с тъмнината. Тогава мислите, чувствата и действията ни ще бъдат дела на синове и дъщери на Бога, а нашите духовни домове /църквите ни/ ще станат истински светилници, разсадници на Божествената и всечовешката любов, огнища, където ще гори несекващо пламъкът на Светия Дух. Но за всичко това трябва чисто и свято Богопосвещение!